Не смятам, че да не носиш маска е някакво геройство. Не е дори храброст. Принципи е. И носи някои битови неудобства. Но... принципи.

Получих призовка. На адреса на родителите ми, където се водя по лична карта. Предисторията накратко: Преди три месеца се прибирам с последното за нощта метро. Сам съм в станцията. След малко до мен се приближава двойка полицаи. Любезно ме подканят да сложа маска. Казвам, че нямам. Предлагат ми една. Отвръщам, че мога да си купя, но е въпрос на принципи. И, че няма да сложа маска. Точно пред камерите сме, ако не поставя маска, обясняват ми униформените, ще са принудени да ме отведат. Да вървим тогава, ставам. Прекарваме около час в стаята им, където те ми съставят Акт за административно нарушение. Аз написвам на него "Незаконно" и се разделяме приятелски.

Да добавя. Не смятам, че да не носиш маска е някакво геройство. Не е дори храброст. Принципи е. И носи някои битови неудобства. Но... принципи.

И миналата седмица някой започнал да тропа, да звъни, да крещи на вратата на софийския ми адрес. Било осем сутринта. Полицай. След 20 минути му отворили с въпроса "Защо продължавате да тропате, като не ви отварят?" "Защото съседите ви казаха, че сте у вас", отвърнал натрапникът с пагони. Накрая му обяснили, че живея на село, къде точно и да ми връчи призовката за акта там. Той пък оставил телефон и си тръгнал.

Никой не ме потърси, но аз се обадих в Районното. Ето и нашия диалог: Зън-зън...

- Кой?

- Добър ден, казвам се Поляков, Степан Поляков. Имам призовка, трябва да я получа от вас.

- А, сетих се. Имаше нещо там с метрото... Вие сте, дето от две години не живеете с майка си?

- Аз съм - почти се изкикотих...

- Ама сега живеете някъде на село? Вие там улици имате ли?

- Имаме. А вие кой сте?

- Аз съм Кварталният.

- Къде да се явя, за да си получа призовката?

- А, няма нужда да се явяваш. Тя заминА.

- Как така заминА?

- Ами тръгнА. Вие бяхте трима такива и ви разпределихме по други районни.

- На село ли сте ми я изпратили?

- Не. В София.

- Аз нямам друг софийски адрес. Къде сте я изпратили?

- Не помня, вие бяхте трима.

- С кого говоря, моля? - вече се сопнах. Последва пауза, човекът очевидно се поколеба дали да издаде военната тайна. Накрая промълви:

- С Д.И.

- Господин И. - продължих аз, - нали разбирате, че тази призовка ми трябва, защото ни предстои юридически дуел?

Нова пауза. Опитах да обясня по-простичко.

- Освен всичко някой ваш полузаспал чиновник може да се отегчи от търкалящата се някъде и, неполучена призовка, и да ме обяви за общонационално издирване. И накрая да ме оковат публично, докато съм на снимки, примерно.

- А, няма да те обявят за издирване... Чакай, че трябва с други да говоря...

Последва триминутна гълчава, която търпеливо изслушах.

- Ало, господин И.?

- Нали ти казах, тя заминА. Ако има нещо ще ти се обадя. Това ли ти е телефонът?

- Това е....

Тряс!

Звъннах три дни по-късно.

- Какво стана с призовката ми, господин И.?

- Нали ти казах, заминА.

- И още не е ясно къде е?

- Да, вие бяхте трима....

И така нататък.

Тук вече не става дума за никакви ваксъри и "антиваксъри", за справедливи или несправедливи санкции. А за обикновен тормоз над граждани. Нали е ясно, че всички тези похабени полицейски ресурси за призовка, която е "заминАла" някъде, а ако бъде получена, делото ще падне в съда, защото все още сме демокрация, няма нищо общо с Правото и нашата безопасност? А с опита за държавен Терор навсякъде по света. Министерските мерки пък отпадат всеки месец и са заменяни от други. Подла административна хитрост. За да не може да водим дела срещу тях. Но като всяка диктатура и тази започна да се оплита в собствената си абсурдност накрая.

Иначе, знам. Мирни, почтени, спазващи правилата граждани, биха ни натикали из затворите по бързата процедура. Но това е друга тема, която предстои съвсем скоро. Раните са издълбани.

Степан Поляков / Lentata