От година и половина насам слушаме легенди, предания и вълшебни приказки за митичното българско европредседателство.

Дежурните бардове на властта и персоналните обожатели на Бойко Борисов изкараха безчетни хонорари, като венцехвалят и възпяват очакваните постижения, забележителните успехи, бляскавите геополитически стратегии.

Още от средата на миналата година бомбардировката от оптимизъм започна да промива мозъци със свръхсветлинна скорост. Медиите се разляха от розова патетика, за да ни обясняват за това как ключовите думи на нашето велико председателство ще бъдат „кохезия, консенсус и конкурентоспособност“, но едва ли има дори и кьорава електорална единица, която разбра какво се крие зад всичко това.

Всъщност замисълът може би не беше от никакво значение. ГЕРБ се хванаха за председателство, за да напомпат омаломощените си мускули, изтънели от корупционните афери в НДК, покрай стената на границата, аферите със суджука и „Кумгейт“. Заради това началото на председателството се очакваше от всички. От някои – заради парадния блясък, от други – заради възможността да крещят.

В крайна сметка и едните, и другите май останаха разочаровани. Защото, когато шоуто започна, то се оказа доста по-различно, отколкото смятахме. Поне мен неговото начало ме изненада по начина, по който човек се изненадва, когато върху главата му се стоварва строително скеле.

В началото на нашето председателство с особена светлина засия фигурата на шефа на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Да бъдем честни – него европейската преса отдавна го подозира, че след 4 следобед е толкова развеселен, че в главата му има единствено мисли кой друг политически лидер да разцелува при официално посрещане. Което аз възприемам не като компромат, а като лъч светлина за ЕС. Докато в Съюза има политици, които знаят как да ценят епикурейските радости за Европа, има шанс. В крайна сметка и без това колективният образ на евробюрократа у нас от ден на ден засиява с все по-мрачна и потискаща светлина и добре че е Юнкер да ни дава знак, че не всичко е задръстено и консервативно въпреки екзотичната му принадлежност му към ЕНП. У нас шефът на ЕК се раздаде напълно, за да покаже, че е отворен към радостите на живота и към възможностите на европредседателството ни. В София Юнкер тръгна не да издирва стратегията на правителството за следващите шест месеца, а се насочи към конкретиката – шопската салата и луканката. Обяви, че ги харесва, а към тях спомена, че му допада и културата, но пропусна да уточни дали под това разбира изпълнение на песента „Шушана“, или има нещо друго наум. Очевидно, за да получи повече от тези природни дарове на вечерята, Юнкер обяви, че цяла България трябва да му е благодарна. Ако не бил той да подпише, страната ни още нямало да бъде член на ЕС и щяла да мръзне в чакалнята при лузърите. Вероятно заради това ден по-късно от парламентарната трибуна Волен Сидеров съвсем официално обяви, че възнамерява да подари на Юнкер бутилка ракия и философски се запита дали това може да се окачестви като корупция. Не знам дали това е корупционна практика, но със сигурност можем да заподозрем таен и конспиративен план на лидера на „Атака“. С една бутилка ракия той е в състояние да обезглави ЕС поне за седмица и да накара Юнкер да захвърли люксембургското гражданство и да подаде документи за българско.

Другият костюмар от Европа, председателят на Европейския съвет Доналд Туск, пък реши да участва в състезанието „да спечелим сърцата на десетината души, които гледат пряко откриването по телевизията“ и дръпна речта си на български, като я обогати с цитат от „Отечество любезно“ на Вазов. Оргазмичните въздишки, които се навдигнаха след нея, можеха да бият произволен порнофилм по кабелната телевизия. На мен отношението на Туск ми хареса, но се отвратих от поредната вълна от сервилност, която заля нета. Туск бе възвеличен до статут на политически гигант, нещо, което силно се отрича в родната му Полша. Но никой не е пророк в собственото си село. В София шефът на Евросъвета наистина демонстрира класа. Но тези, които едно време във виновното лято на 2013 г. ходеха като лакеи да ръкопляскат пред френското посолство, сега пак демонстрираха неизтребимия манталитет на иконома. Като се почна с едни лирични възхищения, премина се през любовни стонове и се стигна до екзалтации от страст, отдаденост и „Кама сутра“. После обаче нещо в любовта се пречупи и залиня. Някой преведе речта на Туск при откриването на естонското председателство, реч, пълна с автентично възхищение и лични чувства. Тогава изведнъж българският на еврочиновника започна да горчи. Да не говорим, че от душата му тук се отпусна екзотичното сравнение, че историята на Балканите е по-интересна от „Игра на тронове“. Признавам си откровено, аз не съм гледал сериала, но съм чел от кора до кора книгите на Джордж Р.Р. Мартин и смея да твърдя, че аналогията никак не е ласкателна. Четенето на Мартин те научава никога да не се привързваш към някой герой, защото в момента, в който започнеш да го харесваш и да му стискаш палци, той бива убит по някой безмилостен и отвратителен начин. Това намек за намеренията на ЕС към България ли е? Или просто опит Балканите да бъдат изкарани някаква върховна политическа екзотика, която радва с кървища, варварски страсти и безмилостен секс? А това, че сме потомци на Спартак, беше готина ремарка, ама чисто исторически е леко брутална. Спартак е човек от земите, които са по-интересни от „Игра на тронове“, който се е бил с войските на Рим и е бил пленен, а след това оглавява най-голямото въстание на роби в историята на империята. Като бледен и съзерцателен юноша много обичах книгата на Рафаело Джованьоли „Спартак“, в която този бунт беше описан в романтична светлина, но фактът си е факт – Спартак е борец срещу Рим, обединителя на територии тогава. Да четем ли това като подтекст? Че България може да създаде някоя крамола срещу ЕС? А може би сме прекалено подозрителни.

Проблемът в тази красива картина на всеобща любов е само един. В същия ден, в който Юнкер долетя да налита на луканката, а Туск обяви, че министър-председателят ни е страшилище за тракийски воини, Лиляна Павлова, случайно или не, разкри отношението на ГЕРБ, а и на управлението към ЕС. Тя бе поставена в неловката ситуация да коментира един твърде нелицеприятен факт – че в деня на официалното откриване на председателството в София имаше девет протеста. И тогава Павлова, която очевидно се изживява като някакъв небесен аристократ, долетял от облачните висини, обяви, че да протестираш и да разчиташ Европа да чуе, е малко като да се оплачеш на арменския поп. ЕС в ролята на арменския поп. Това дори и авторът на речите на Туск нямаше да може да го роди като крилата фраза. Но тя представлява реална проекция на отношението на правителството към плебса по улиците. За него (кабинета) недоволството няма никакво значение, защото няма да има кой да го чуе, отрази и запомни. Идеята е никой да не вдига шум, да не се бунтува, но дори и да го прави, да не разчита на каквато и да е чуваемост. Павлова, без да го каже пряко, буквално обяви, че тук ще идват някакви чиновници, фиксирани в своето собствено благополучие, и няма по никакъв начин да успеят да разграничат протеста на българите във всичките негови форми. Всъщност напук на онези, които си мислят, че ЕС може да бъде възпиращ фактор, тя вероятно има основание за думите си. Юнкер и Туск само дето не се обясниха в любов на Борисов, без да дадат дори малък знак, че са наясно какво се случва тук и как нашата „стабилност“ е всъщност будна кома на една държава, потънала в безвремие и отчаяние. Тъжно е, но в страната на луканката и шопската салата очевидно трябва да свикнем с това усещане.

Александър Симов