Никой не знае какво става в главата на Владимир Путин, досега го имахме за пресметлив играч. Но вярва ли някой, че Москва се кани да завладее огромна страна като Украйна?

Коментар от проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле:

Украинската криза ни върна в младостта, преминала под сянката на атомната гъба - когато в часовете по военно дело пресмятахме колко пионери ще бъдат изпарени от бомбата в първа зона на взрива и колко ще умрат от облъчване в третата.

В този вид апокалипсис май вече не вярваме. Не само защото наскоро петте големи ядрени сили тържествено заявиха, че атомната война не може да се спечели и не бива да се води. А самото развитие на техниката и комуникациите прави все по-малко вероятно катастрофа да се случи поради някакво недоразумение като например ято гъски, отчетени от радарите като ракети.

Какво става в главата на Путин и има ли наистина риск от война

Никой не знае какво става в главата на руския президент Владимир Путин, досега го имахме за пресметлив играч. Несравним с Мао Дзъдун, написал до Хрушчов през 1957: „Не трябва да се боим от атомните ракети. Ако империалистите започнат война с нас, можем да загубим 300 милиона. Е, и? Война като война. Ще минат години, ще се хванем за работа и ще направим повече деца“.

Защо толкова много се уплашихме от перспективата за война в Украйна? В историята на човечеството мирът е изключение. А най-висок се оказва процентът на жертвите в племенните общества, където и оръжията са най-примитивни - има разкопки, където се установяват до 50% индивиди със следи от насилствена смърт. Исторически пример за траен мир е Pax Romana, когато Римската империя е победила всички и управлява безразделно. Цената му обаче е потисничеството. Обратно: борбата за освобождение на народите води до жестоки конфликти.

Ужасяващи кръвопролития в Европа като религиозните, наполеоновите, а после двете световни войни затвърждават убеждението, че това е нещо лошо, безсмислено, несправедливо, жестоко. Днес вече трудно можем да си представим онзи патриотичен подем през 1914-1918, когато гимназиалният учител се записва доброволец и пише трогателни писма от окопа, докато кръвта му изтича. Пак има хора, които се записват доброволци - примерно при сръбските четници или донбаските сепаратисти, но гледаме на тях като на проблематични аутсайдери.

И въпреки всичко войната не ни е напуснала. Pax Americana обеща умиротворяване на света след победата над нацизма, но единственият резултат беше, че конфликтите бяха изтласкани към периферията на развития свят, идеологически предефинирани. Нали знаете коя е последната война, обявена от САЩ? На България, Румъния и Унгария през Втората световна война. А това във Виетнам, Сърбия, Ирак сякаш не бяха войни, а полицейски акции. Или вземете СССР: нали не мислите, че са обявили война на Унгария, Чехословакия или Афганистан? Анексията на Крим дори бе извършена от маскирани войници, прочули се като „зелените човечета“.

Войната е все по-невъзможна и немислима за едно застаряващо население в развития свят, научено на удобства, сигурност и медийна емпатия с далечни страдания. Войната е и глупава, защото да владееш територията е по-скъпо, отколкото да я експлоатираш отдалеч. Войната превръща хората в маса - маршируваща, гладуваща, криеща се в мазетата. А какво е по-чуждо за съвременния човек, положил толкова усилия да култивира своята индивидуалност?

Защо тогава тя отново и отново се появява на дневен ред? Ето защо: войната се е превърнала в заплаха за война - тя е инструмент за политически шантаж.

Вземете руските стохилядни маневри край границата на Украйна. Вярва ли някой, че Москва се кани да завладее тази огромна страна с армия, въоръжена от НАТО, където омразата към „москалите“ расте експоненциално от 2014 насам? Как се удържа подобна територия, ако примерно трябва да се противодейства на партизанска война? Да си представим, че Русия иска да смени президента и да сложи на поста своя марионетка. Колко време ще оцелее тя до следващия Майдан - та нали вече опитаха тоя номер с Янукович? Или Путин просто иска да обърне тренда на падащия си рейтинг, както направи с анексията на Крим? Да, ама според сондажите мнозинството руснаци не проявяват никакъв ентусиазъм да стрелят по украинските си братя, а това означава, че рейтингът може и да падне още, заедно с рублата.

Всъщност Путин действа като терорист, опасан с експлозиви: заплашва с война, а иска нещо съвсем друго. Хипотези - разни. НАТО да не се разширява. Други постсъветски републики да не шават много-много. Западът да се примири с анексията на Крим и да вдигне санкциите.

Както е известно, с терористи не се преговаря. НАТО няма да се бие в Украйна, ако Русия мисли да се самовзривява - нека го прави сама. А ролята на дипломацията сега е да рационализира исканията и възможните компромиси, отказвайки да се поддава на шантажа. Впрочем, забелязвате ли, че най-оптимистични по отношение на кризата в момента са самите украинци?

Войната като шантаж

От Аристотел насам знаем, че търговията е най-сигурния път към умиротворяване на обществата: който търгува, няма интерес да убива бизнес партньорите си. Отказвайки да влязат в логиката на катастрофата, наречена „война", американците трескаво замислят санкции в тази посока - да изключат Русия от световния обмен. Проблемът е, че тази страна не е истински модерен икономически агент: тя участва в световната икономика с монопола си върху природни ресурси, които пък охранява със силата на оръжието. Към шантажа на войната тя добавя и този на горивата - посред зима, в постковидния подем, когато цените на суровините скочиха тройно и четворно.

Тук обаче Путин като че ли прекали, защото съчета военен и икономически натиск. Западът неочаквано бързо се консолидира, противно на очакванията за предателство от германци или българи. Години наред Америка настоява да не бъдем зависими в такава степен от Русия - този път реакция със сигурност ще има, и то не само за "Северен поток 2". Дори и ние се втурнахме да правим замотания интерконектор с Гърция, а и кой знае, при тия високи цени може да се обърнем и към охуления шистов газ, с който Америка на Обама постигна енергийна независимост. Вярно, че Путин затъна в тази история и вече трудно може да се оттегли с празни ръце - все нещо ще получи, важното е фактор в преговорите да не е шантажът.

Не мога да преценя дали на наша територия са нужни допълнителни войски - това ще се решава от Алианса. Знам обаче, че на българските, а и на европейските путинофили това застрашително дрънкане на оръжие нанесе тежък удар: дълго ще ги гледат като защитници на една примитивна мечка, която отказва да бъде част от съвременния свят.