Хайде да се подложите на един политически тест.

Познайте кой е казал следната фраза, но се подгответе тя е увъртяна като строеж на околовръстно шосе на балкански град. "Белене не може да е Ад за демокрацията, нито Чистилище за всеки, който не е православен. Бог е Любов. България не е низвергната Земя".

Авторският правопис и манията за главни букви е запазена едно към едно. Кой е този хуманитарен интелектуалец с човеколюбива душа? Коя е тази романтично разтърсена натура, която коментира случая с прогоненото от Белене католическо падре Паоло Кортезе? Евгений Минчев?

Не, не познахте.

Това е изречение извадено от позиция на лидера на Демократи за отговорност, свобода и толерантност Лютви Местан. Местан е известен езиков екстремист, високопарен политически интригант и заради това реших да ви запозная с неговата лирика.

Тя е в категорично противоречие с всички действия на партия ДОСТ из районите със смесено население. Там ДОСТ се държи като разлютена милиция и в никакъв случай не следва правилото, че Бог е любов. О, не.

Ако съдим по техните действия, то очевидно за тях Бог е тонколона, защото за пропагандата на партията на Ердоган, ох, на Местан де, са впрегнати микробуси и автобуси с мощна озвучителна техника, които от ранни зори до късни доби обикалят и пускат някакво маане.

То, според официалните обяснения, било химн в прослава на толерантността и единението, но агресията с която се набива в ушите на случайните минувачи е поразителна. Толкова "толерантност и единство", че направо може да ти отнесе тъпанчетата.

Това са първите избори в България на които имаме очеизваждаща, брутална, нагла и цинична намеса на друга държава в политическия процес. Ердоган и Местан не крият своята любов, пиар-емисарите от Турция прилагат яко политическите схеми от южната ни съседка, без да изпитват никакъв срам или свяст.

И го правят абсолютно необезпокоявани. Единственият ярък акт на несъгласие с подобни действия бяха спешните действия на кърджалийската полиция, която разби склад, където имаше пакетирани храни, с номера и името на ДОСТ, приготвени да бъдат разпратени из селата като разменна монета за купуване на гласове.

Въпреки това обаче партията на Местан не само не беше извадена от изборите, но това й даде повод да се жалва и охка все едно е жертва на чудовищен политически тормоз. Подмяната е пълна, а много хора в Кърджали се хванаха за главите. Дори и в най-размирните политически години 1990-1991 година не имало пуснати такива пипала от Турция, които директно дирижират своите марионетки тук и ги пускат на терен, за да сеят не толерантност и отговорност, а провокации и скандали.

Това е номерът на Местан. Това е интригатна на ДОСТ - те искат конфронтация, защото това е тяхната хранителна среда. Само насред жестоко противопоставяне нещо толкова противно и чуждо като партията им може да мине за някаква алтернатива за гласуване.

И в името на тази цел са впрегнати невероятно количество провокатори, финанси и политически мародери. Те искат истерия, за да скрият мустака на Ердоган, който е тръгнал да души възможности да вкара своя партия в българския парламент. Това е заиграване и с най-тъмните политически страсти, най-дълбоките рани на народа.

Стратегията на ДОСТ е подигравка и с българските турци, хора честни, открити, добродушни и смислени, които обаче Местан и компания разглеждат единствено като електорален резервоар в който да бъркат с мръсните си лапи и нечистите си помисли. Но съдът спи. Което показва в какво ненормално състояние съществува България.

Държавата трябваше да впрегне всичките си съпротивителни сили срещу подобна намеса, защото тя вещае черни облаци и геополитически бури. Бързата, адекватна и остра реакция щеше да лиши ДОСТ от политически основания и от възможности за продължаване на пърформанса на провокациите.

Една явно небългарска партия обаче получи официална индулгенция и по същество разрешение да води чужда политика у нас. Това е все едно да оставиш отворена врата и да се надяваш никой да не нахлуе през нея. Напразна надежда, когато на едната си граница имаш човек, който от ден на ден все повече губи разума си, надъхва се с маниакални амбиции и заприличва на средновековен автократ с мракобесна нагласа.

Политическата пиеса на безумието обаче не спря дотук. Официална Турция реши, че не може изцяло да се довери на местните си марионетки и безумци и пусна собствените си тарани да действат. Турският министър на труда и социалните грижи Мехмет Мюеззиноглу съвсем безцеременно призова за масова подкрепа за ДОСТ.

И дори се опита съвсем официално да купи този вот като обяви, че турската страна ще облекчи процедурите по престои в Турция първите пет години след които може да се кандидатства за паспорт и гражданство. Все е било наглост и високомерие, но това минава границите и дори и на най-големите психарии.

Този призив е поредното доказателство, че партия ДОСТ е турски проект, който е обилно финансиран, защото има определена задача. Едва ли е теория на конспирацията да обявим, че Анкара разчита на парламентарно представителство на ДОСТ, понеже това е част от проект, който може да доведе дотам, че България да загуби част от своята територия, ако не действа веднага и то силно и мощно.

Междувременно турският посланик у нас от години и половина насам е като сянка на Лютви Местан и обикаля с него из селца и паланки в опит да експлоатира своято влияние в полза на партията на Ердоган у нас.

Не напразно навремето, когато Местан бе натирен от ДПС, той цял ден се кри в турското посолство. Още тогава беше ясно, че има една разделителна линия, която ясно разделя всички останали партии от ДОСТ.

Сега обаче е време да си кажем тежката истина. Сюлейман Гьокче стана възможен, защото имаше дипломат на име Ксавие дьо Кабан. Още преди Гьокче да започне да шета из България като политически офицер на Местан и да контролира създаването на структурите на ДОСТ из страната, дьо Кабан редовно се опияняваше от даването на акъл по екраните на сутрешните блокове.

И нашите умни и красиви се опияняваха от неговата дразнеща и глупава намеса във вътрешните работи на страната. Те стенеха от щастие, че той се упражнява да дава вътрешнополитически оценки, ръкопляскаха, когато той заемаше политически позиции, несъвместими с дейността му, ахкаха, когато говореше за "гнилите ябълки" и освиркваха цинично всеки, който се осмелеше да попита "ама каква е тая титанична тъпотия?".

Пърхането с мигли пред ксавиетата роди гьокчетата. И това е безспорен факт. Когато наведеш гръбнак пред един посланик, то със сигурност оголваш задните си части за друг. Съжалавям за циничната аналогия, но днес не е времето да пазим чувствата на тънкообидните и високоморалните.

Истината трябва да се казва на висок глас, защото деградацията на държавата започна от пълното подчинение пред чужди интереси, които бяха "правилни", но пропуснахме дребния факт, че "неправилните" интереси са по-мощни, а те тълкуват всеки метан като покана.

Гьокчетата и ксавиетата остават символ на това, че България е поставена на колене и заради това днес реакцията е толкова трудна. Ставите са схванати, болкатата в колената е зловеща. Няма как едното влияние да го броим за полезно, а да кършим пръсти пред другото.

То заради това либералната интелигенция като я гледам нещо не бърза много да постави действията на Турция в своето полезрение. Защото коментар по тази тема ще означава да признаят собствената си лакейщина, която продължи с години. Докато ръкопляскаха на Ксавието, Гьокче схвана, че и на него няма да му правят проблеми.

Поетът Ивайло Балабанов, чийто стихотворения се разпространяват с мълнеоносна скорост в социалните мрежи имаше една прекрасна творба. Нейният смисъл бе как Европа си е гледала живота докато българите със своите страдания, робия и непреклонност са спрели османските орди и те не са достигнали Париж.

Тъпо е да отбелязвам нещо толкова очевидно, но сега пак сме в същата ситуация. Ердоган е вперил лаком поглед, който стига дори до Ротердам. Холандците обаче се оказаха на място. Пярнаха го през ръцете без да им пука, че ще го ядосат и ще го накарат да се пени, че са нацисти.

Защитата на собствената държава от чужди попълзновения не е фашизъм, а съвсем нормална реакция. Защото ще се окаже, че днес "Турският марш" отдавна вече не звучи в композицията на Моцарт, а в геополитическата лудост на Ердоган.

Той усети, че Европа е слаба и немощна и заради това тръгна да влиза в тотален конфликт с нея. Ето защо Балканите трябва пак да станат силни. Да се събудят от комата и да изръмжат.

Навремето и Османската империя си е мислела, че превземането им е не край на експанзията, а просто поредният епизод от нея. Но зъбите им бяха строшени. Време е пак да се случи същото. 

Александър Симов, "Ретро"