Не съм стъпвала в Несебър от поне 10 години.

Та днес отиваме със Silvia Stoycheva – тя да свърши работа, аз да видя една приятелка и … пет часа в Несебър.

Мястото е илюстрация на всичко, което ни се случва. Подпили руснаци, най-долен обществен слой, с ланци и червени бузи изтрезняват полуголи в стария град. Същото правят и пак най-нисък обществен слой англичани.

Потно, мръсно, вмирисано на снощен алкохол. Ад.

В стария град се продават предимно два сувенира – икони, рисувани върху керемида и бЕла тениска с българска шевица. Сутринта около 10.30 – очевидно снощни „тупалки“, облечени в шевици щурмуват града. Носи се народна музика от няколко „капанчета“.

На обяд: задаваме въпроса коя риба е прясна. “Ципура и лаврак”, отговаря червендалест сервитьор. Ама да, то в Черно море около Несебър само ципура и лаврак, нищо друго… Са верно, че изглеждам глуповата… Така стигнахме до порция сафрид – 20 кинта. Поръчваме. Идват П-Е-Т сафридчета и… половин кило замразени пържени картофи. На масите наоколо българска реч няма.

През нощта в хотела в стария град влизали лазерни светлини. И музика слушали от Несебър и Слънчев бряг.

Инак – всичко вече е едно: Равда, Слънчев Бряг, Несебър. Има и „ризорт“ около Каблешково. В нищото.

Колкото до плажа – излизането от града минава край него – колкото хора във водата, толкова и на пясъка. Истински ад. Стъпват си по главите, като панелка в Люлин.

Тоя ден ми показа хора, които не срещам нито в делника си, нито в почивката си. Обаче те съществуват, много са. И… носят щамповани шевици. Вече не знам дали ставам параноична или наистина тая история с българщината има цел и таргет у нас, не само туристически жертви.

Любопитен ден беше. Ден, в който установих, че „този точно електорат“ не слиза от лъскавите си коли, които кара с 220 по магистралата и мига с фарове в захлас, защото всеки срещнат трябва да му направи път до Слънчака. Или все тая закъде. Просто МУ ДЪЛЖИ предимство.

Полезна работа. Антропологически.

Полина Паунова