Определението е окончателно

Тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) определи, че не допуска касационно обжалване на определение по в.ч.гр.д. № 363/2019 г. на Апелативен съд – Бургас в обжалваната му част, с която частично е отменено определение по ч.гр.д. № 363/2019 г. на Окръжен съд – Бургас и е допуснато обезпечение на бъдещ иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество с цена до размера от 87 353 328,96 лева. Определението е окончателно.

Производството е образувано по частна касационна жалба на Николай, Евгения и Мария Баневи, Валентин Расоков, „АКБ Актив“, „АКБ Форес българска инвестиционна група“ АД, „Бреза – Н“ ООД, „Партнърс Комерс“ ЕООД, „Паррус“ ЕООД, „Русалка Тур“ ЕООД, Финансово клирингова къща „Сконто Съксес“ ООД, „Хелио-Тур-С“ АД и „Холандска мечта“ АД срещу определението от 6 ноември 2019 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта му, с която е отменено определение на Окръжен съд – Бургас и е допуснато обезпечение на бъдещ иск на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество с цена 141 820 225,19 лв. до размера от 87 353 328,96 лв. чрез налагане на запор на акции и дялове от капитала на търговски дружества, запор на движими вещи, запор на моторна яхта, запор на банкови сметки и възбрана върху недвижими имоти.

Тричленният състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Неоснователно е твърдението, че актовете на окръжния и апелативния съд са недопустими, тъй като съдилищата не са били местно компетентни да се произнесат по искането за обезпечение на бъдещ иск, доколкото чл. 116, ал. 3 от ЗПКОНПИ предвижда, че компетентен е съдът по местонахождение на имота с най-висока данъчна оценка, който в случая се намирал в гр. София. Според върховните съдии компетентен да разгледа искането е бил именно окръжният съд в гр. Бургас, тъй като в неговия район (гр. Созопол), както е заявено и в искането, се намира имотът с най-висока данъчна оценка, включен в списъка на имотите, по отношение на които се иска допускане на обезпечение.

В частната жалба се поставя въпросът дали е в съответствие с разпоредбите на чл. 389 – 391 от ГПК вр. чл. 152, ал. 1 от ЗПКОНПИ искане за обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на възбрани и запори за недвижими имоти и движими вещи, придобити извън проверявания десетгодишен период, като се поддържа противоречие с практиката на ВКС. Върховните съдии пишат в мотивите си, че не се разкрива твърдяното противоречие с практиката на ВКС, а ограничението, въведено в чл. 152 от ЗПКОНПИ, ще бъде съобразявано от съда в производството по разглеждане на иска.

Поставя се и въпросът длъжен ли е съдът да изложи мотиви, от които да е видно как е формирано вътрешното му убеждение и въз основа на какви фактически обстоятелства и правни основания е стигнал до крайния си правен извод, при условие че, за да постанови акта си, следва да направи преценка за вероятната основателност на иска и че този акт подлежи на обжалване. Частните жалбоподатели поддържат, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с тълкуването на ВКС. В определението си върховните съдии пишат: „В процесния случай не е допуснато твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Невярно се твърди, че липсата на мотиви в съдебния акт прави невъзможно да се проследи логиката, по

която съдът е достигнал до извода за наличие на законовите предпоставки за допускане на обезпечението, което да нарушава правото на защита на жалбоподателите в производството по обжалване. Въззивният съд, макар и лаконично, е изложил съображения за наличието на общите по ГПК и специалните по ЗПКОНПИ предпоставки за допускане на обезпечение на бъдещ иск, като освен изводите си за основателност на искането за допускане на обезпечение за част от имуществото на частните жалбоподатели е мотивирал и защо приема, че за част от сумите и за част от имуществото не може да се направи извод за вероятна основателност на бъдещия иск“. В определението на ВКС се посочва още, че предмет на производството по чл. 153 и следващи от закона е установяването по несъмнен начин на размера на несъответствието между приходите и разходите на ответниците, начина на изчисляване на това несъответствие и от какво произтича то и това установяване не може да бъде извършено в обезпечителното производство (чиято цел е да се предотврати осуетяването или затрудняването на осъществяването на правата по решението за отнемане на имуществото), в каквато насока са твърденията на жалбоподателите.