Днес идва инкасаторката за вода и й казвам, че няма как да правя 3-4 кубика на месец от едно казанче на тоалетна и една мивка.

Обяснявам й, че вкъщи разхода ми за вода, където се пера, готвя, къпя, мия чинии е по-малък. А тя заключава, че значи вкъщи водомерът ми не е верен. А не този, в който ходим два пъти на ден до тоалетна и си мием ръцете по няколко пъти.

Спомням си как със същото ожесточение служителките на Енергото обясняваха на майка ми как докато я няма вкъщи може да има големи сметки. И дори не й вярваха.

Същото е и в Полицията и навсякъде където отидете, ще се сблъскате със стена от предани служители, които мислят за компанията, но не и за вас. После вечер се прибират вкъщи, ядат шамари и споделят мили картички. И ако чуят, че колят някой в съседния апартамент, просто ще си замълчат.

Какво пък!

Забравили сме, че на тоя свят не сме заради Водното, Енергото или Полицията.

Забравили сме, че не сме се родили, за да ни е страх от някой наркоман, пияница или комшията. Вече не се бием за знамена, а за плаценти и билети от лотарията.

Забравили сме, че на този свят сме, за да обичаме, и да бъде обичани.

Забравили сме, че сме родени и създадени за любов, с любов, да даваме любов. Че всеки от нас иска да бъде обичан. И този, който кара бялата лимузина към Слънчев бряг и Златни пясъци, и този, който всяка вечер заспива с ракията на масата, и този, който стои в мрака срещу някой контейнер и се радва на хляба и фалшивото вино, и на дъжда, който капе отгоре му, и благодари мълчаливо, че за малко е останал сам, без хората и кучета наоколо.

Всички искаме любов, но колко от нас се страхуват да я дават на хората?

Петър Николов