Костадин Костадинов и партията му отдавна са активни на улицата и това се забелязва

Някой помни ли шока, който предизвика през 2005 г. внезапният пробив на „Атака” в парламента? А успехите ѝ през следващите години, които павираха пътя към властта на други формации, издигнали се на крилете на култа към отечеството? Това беше (и продължава да бъде) добър урок за политиците и наблюдателите в България – никога не бива да се подценява притегателната сила на национализма. Особено, ако се съчетае с левите послания за мощна държава и с квазиреволюционни призиви към народа да помете „самозабравилата се управляваща класа”, пише Людмил Илиев във в.Сега.

Сега се надига друга партия, която ще ни припомни този урок – „Възраждане” на Костадин Костадинов. Също както Волен Сидеров навремето, Костадинов не е нова фигура за политическата сцена. Кариерата му започва в края на 90-те години с ВМРО и продължава там до 2013 г., когато скъса с „воеводите” заради несъгласия с неизменния им водач Красимир Каракачанов. Същата година Костадинов неуспешно се опита да влезе в парламента чрез НФСБ на Валери Симеонов. Провалът изглежда го е навел на мисълта за собствена формация и така през 2014 г. беше учредена „Възраждане”. Партията се открои на национално ниво още на предсрочните парламентарни избори през 2017 г., когато надхвърли 1 процент от гласовете. Това обаче не привлече особено вниманието на публиката и на анализаторите, за които Костадинов оставаше известен най-вече с уличната му схватка с водача на „Воля” Веселин Марешки през 2014 г. и последвалите дългогодишни съдебни разправии.

Като политически фактор „Възраждане” реално изпъкна на парламентарните избори на 4 април 2021 г. И не толкова заради удвоения резултат спрямо 2017 г. (от 37 896 гласа на 78 414), колкото с фрапиращото 5-о място по електорална подкрепа сред българските граждани в чужбина (които изглежда не са толкова космополитни, колкото приемахме по презумпция). Вотът на 11 юли 2021 г. увеличи гласовете за партията само с няколко хиляди – до 82 147. Но ниската избирателна активност (едва 42 процента) я издигна до 8-ото място в България с 3.01 процента и отново 5-о място зад граница. И по-важното – формацията на Костадинов почти се изравни като резултат с коалицията, побрала всичките ѝ конкуренти в националистическия сектор – „Българските патриоти – ВМРО, ВОЛЯ И НФСБ”, която получи 85 795 гласа (3.14 процента). Изглежда безспорно – „Възраждане” е във възход.

Естествено възниква въпросът – какво се промени от 2017 г. досега, за да се случи това? На първо място, можем да откроим огромния упадък на останалите националистически формации. След участието си в третото правителство на Бойко Борисов, те загубиха стотици хиляди гласове. Несъмнено част от тях са се прелели към „Има такъв народ” на Слави Трифонов. Но можем спокойно да предположим, че „Възраждане” също е привлякла мнозина разочаровани от опортюнизма на ВМРО, НФСБ, „Атака” и „Воля”. Роля за това изигра и твърдия отказ на Костадинов да се коалира с гореизброените. Това не може да не се хареса на хората, които забелязаха нагаждаческото поведение на Каракачанов, Симеонов и Марешки – чудеха се в какви формати да се престроят, само и само да додрапат до парламента.

На второ място, фактор е политическата криза и съпровождащото я желание на гласоподавателите да овластят нови формации. Това доведе до пренареждане на политическото пространство, от което основно се облагодетелстваха „Има такъв народ”, „Демократична България” и ИБГНИ. „Възраждане” също се асоциира с уличното недоволство миналата година. Активистите ѝ започнаха с демонстрациите срещу кабинета "Борисов 3" още в началото на 2020 г., участваха и в протестите по-нататък през годината. Партията обаче отказа да се нареди до онези, които сега се титулуват „партии на протеста” (не че някой я търсеше тогава). Това също допада на някои от избирателите, които ненавиждат ГЕРБ, но в същото време не харесват Христо Иванов, Мая Манолова и „Отровното трио”.

Да забравяме битката, която „Възраждане” поведе срещу главния прокурор Иван Гешев, който беше поискал разпускането й. Костадинов и хората му се нахвърлиха стръвно на шефа на държавното обвинение – при това точно във времето, когато центърът на София бушуваше срещу Гешев. Партийни активисти висяха пред кабинета на главния прокурор, а лидерът им дори беше арестуван. Така Гешев всъщност оказа огромна услуга на „Възраждане” – една чисто партийна кауза, каквато беше борбата за оцеляването ѝ като регистрирана политическа сила, изведнъж се преплете с искането на протеста за оставка на главния прокурор като едно от условията за промяна в държавата.

И друго – „Възраждане” безогледно се вихри по кризисните въпроси, по които големите политически формации пристъпват с терлици. Например партията изключително шумно и категорично отхвърля затягането на мерките срещу ковид и задължителната ваксинация. Едва ли е нужно да обясняваме колко популярна може да бъде подобна теза сред широки слоеве от скептичното българско население. Втори пример – през юли хората на Костадинов организираха протест пред имигрантския център в Харманли. Това беше може би първата политическа проява, свързана с растящия бежански натиск. „При най-бегла индикация, че през страната ни ще премине бежанска вълна, ние от „Възраждане” ще разположим въоръжени граждански патрули по границата и ще я пазим”, заканиха се от партията. Ясно е, че на мнозина у нас подобни приказки страшно ще се харесат.

И не на последно място – програмата. В България (за нещастие) подобни документи не се четат. От „Възраждане” обаче са се подготвили за онези, които все пак се интересуват, с 60 страници размишления за миналото, настоящето и бъдещето на страната. Един поглед върху съдържанието е достатъчен, за да усетим далечния отглас от лозунгите на „Атака”. Говори се за „ерозия на държавността”, „загуба на стратегически отрасли”, „абдикация на елита” „демографска катастрофа”, „възстановяване на суверенитета” – все познати фрази от речника на националистите през последните двадесетина години. Също така звучи и начинът, по който в партията виждат страната: „България е зависима държава, загубила белезите на своята държавност, по-скоро колония, управлявана от компрадорска администрация и дори директно отвън ... най-нещастната нация, разрушено стопанство и унищожени цели отрасли в икономиката, разюздани олигархични и криминално-икономически групировки, феодализирани региони, гетоизирани територии и зле урбанизирани градове.” И още много в този дух.

През годините стотици хиляди хора гласуваха в подкрепа на различни националистически формации, защото виждат страната по съвсем същия начин. Мнозина ще го направят и сега. Този път обаче ще изпробват „Възраждане”, която все още не се е компрометирала с участие в голямата политика, като идеологическите ѝ събратя. Някои социолози вече отчитат растяща подкрепа за партията, достатъчна, за да влезе в парламента. Това е просто поредното проявление на нелечимия атакистки синдром в българската политика.