Седнали сме в кръчмата и си приказваме.

Както винаги, основните теми се въртят покрай положението на родна територия и само в краен случай се стига до обсъждане на глобални проблеми, пише Стоян Николов в Биволъ. В конкретния момент обаче благото на нас, жителите на Крайно Безхаберово, и останала част от човечеството като никога май съвпадаха до голяма степен. Но, нека да съм по-конкретен, за да разберете къде се корени болката ни.

Преди години у наше село се нанесе нов жител. Нено. Макар и да не беше много възрастен, бързо започнахме да го наричаме бай Нено. От уважение. Първо, защото беше загърбил големия град, за да се засели в Крайно Безхаберово и второ, тъй като беше много представителен мъж. Винаги спретнати, добре сресани сребристи кичури, едва набола брада (нали сега така е модерно), изпънат, с костюм и вратовръзка, излъчващ достолепие и говорещ бавно, тежко, със заучени фрази, като ония от телевизора.

Бай Нено се засели в една къща в махалата на Димовците и докато да видиш, си направи основен ремонт на къщата, обрамчи я отвсякъде с тераси. Междувременно купи изоставената мина в другия край на селото на безценица и построи някаква си сграда. Дълго време из Крайно Безхаберово се носеха всякакви слухове за предназначението ѝ, но бай Нено от Димовците деликатно отклоняваше настойчивите ни въпроси, колкото и упорити да бяха те. Всъщност, той не ги отклоняваше, а почваше да ни затрупва с разни неразбираеми термини докато, в крайна сметка, ни отказваше да разпитваме повече.

И така до преди една година, когато една сутрин бай Нено докара отнякъде един автобус момчета с оранжеви гащеризони, настани ги във бунгала до постройката си и запоглежда часовника си нетърпеливо. Когато по очукания ни път се затътрузиха три камиона, той се усмихна широко и нареди а затворят портите зад димящите им ауспуси.

Така и не можехме да утолим любопитството си за случващото се, но и това беше само въпрос на време. След няма и половин седмица комините на сградата започнаха да бълват такъв смрадлив гъст черен дим, че и гумите, дето бай Пешо гори на площада на всяка олелия, ни се видяха приемливи.

Естествено като съвестни граждани ние първо отидохме при бай Нено и му казахме, че тая работа трябва да се спре, защото не може да дишаме, по цял ден и цяла нощ кашляме, а дрехите на простора ни стават като на добиващи антрацитни въглища миньори. Той обаче за първи път изглеждаше ядосан, изпъчи се намръщено, извади едни листове и ги заразмахва пред физиономиите ни. Имал разрешителни за такава дейност, всичко е законно, точка по въпроса. Докато се усетим, бай Нено пална колата си и право при кмета. Какво са си говорили не знам. Само знам, че бай Нено след няма и седмица заключи голямата си къща и замина да живее някъде другаде, оставяйки ни камионите и неизменната димна завеса.

Кметът пък ни сбра в кръчмата с още по-сърдита физиономия от онази на бай Нено и ни дръпна една назидателна реч как сме искали да спрем прогреса, как в цяла Европа горели отпадъци (едва сега разбрахме какво се случва) и че замърсяването е в нормите, само ни се струва, че нещо се е влошило. Тогава вече избухнахме, щото всичко може, ама да ни правят чак пък толкова на луди не става. Кметът се сепна и се барикадира с столовата на училището. Излезе оттам чак по тъмно и се прибра по странични улички. След няколко дни си докара отнякъде чисто нова кола и започна ремонт на къщата си. Май всички се досетихме откъде са парите…

След няколко месеца непрестанен тормоз отново обградихме Кметството, но той само се показа на терасата предпазливо и заяви, че да, имало замърсяване на въздуха, но от там някаква институция били казали, че ние сами сме си виновни и пушекът е следствие от това, че се отопляваме на дърва. Тук вече се разпсувахме яката, даже няколко от нас щяха да изкъртят вратата на Кметството, ако не се беше появил селският полицай и не ни беше разгонил.

Умувахме, умувахме и решихме да пишем до няколко екоорганизации. Повече от половината ни питаха к‘ва е далаверата, но другите откликнаха на проблема ни и дойдоха на място. Като се запознаха със ситуацията, викат да спретнем един протест. Изсипахме се половината село пред оградата на оная сграда с пушещите комини и заедно с природозащитниците започнахме да скандираме против това безобразие.

Скоро ни надушиха и няколко журналисти, та дойдоха и снимаха какво се случва в Крайно Безхаберие. И, о чудо! След ден-два на място се появи с лъскавата си кола лично бай Нено. Когато журналистите го нападнаха, първоначално се опита да върти и суче както правеше с нас, когато го питахме нещо, но няколко репортери се оказаха по-упорити и не му се хванаха на въртелите. Нито че нямало замърсяване, нито че във всички страни е така, нито че има всички разрешителни и гори много по-малко от капацитета на завода си.

Бай Нено обаче не загуби самообладание.

– Въздухът е навсякъде и е трудно да докажете КОЙ цапа – рече спокойно той.

Ние, простите селяни, естествено онемяхме. Само че беше странно, че и журналистите сякаш онемяха, въпреки че уж бяха професионалисти. Докато стояхме с увиснали ченета, бай Нено се качи обратно в автомобила си и отпраши нанякъде. Журналистите пиха по едно бързо в кръчмата и също палнаха двигателите. Единствено екозащитниците останаха, но на следващия ден и те се спогледаха и духнаха нанякъде.

Та, така. Седнали сме в кръчмата и си приказваме. А комините си бълват черен дим.