Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1896–1903). Кн. II. Борбата в Бунар-Хисарския район

Ив. Орманджиев (съст.)

Спомени на Атанс Сп. Разбойников - легален ръководител през 1902/1903 г.

Родом съм от Свиленград (Мустафа паша). Роден съм на 27 декември 1882 год. Завърших одринската гимназия „Д-р П. Берон" през 1901/902 уч. година, а на следната бях главен учител в Бунар-Хисар, Лозенградски санджак.

Още в гимназията се увлякох от революционното дело. Там няколко души основахме ученически революционен кръжок; закле ни попът в махала Саръкъ-мегдан, и то в олтара на храма, дето и целунахме кама и револвер. Членовете на кръжока, щом свършваха, получаваха назначение по давлението на IV-ия Одрински революционен окръг. В края на 1901/902 уч. година той ме представи за назначение в Бунаръ-Хисаръ, един важен революционен център, угаснал след прочутата Керемидчиоглува афера.

В началото на септемврий 1902 год. потеглих за местоназначението си от Одрин и минах през Лозенград. Бях тогава двадесетгодишен момък, идеалист, надъхан с идеите на дейците ни от предосвободителната епоха и въодушевен от подвизите и делата на съвременните нам македонски революционери.

Щомъ пристигнахъ въ Бунаръ-Хисаръ, настаниха ме у стария попъ Димитьръ Вълчевъ… Многочленното му семейство бе натѫжено само от заточението на зет му Димитър Спиров и от бягството на Кирязи Димов от Колибите, годеникът на дъщеря му Гьоргина, която го чакаше да се върне, заедно с освобождението ни от турците.

…При тая първа среща между мене — легалният ръководител на Бунар-Хисарско и Шишманов — нелегалният ръководител на същия район — се размениха мисли върху организирането на населението. Ние напълно се разбрахме и установихме върху следното: аз да бъда в услуга на четата, като организираме главно връзка между Бунар-Хисар и селата на района, за да може нелегалните агитатори и организатори да проникват в тях. За тая цел трябваше да се основе районен комитет в града, който да основе такива и по селата, в които още няма и който да влезе в отношения със селските комитети. За кореспондиране Шишманов ми предложи два псевдонима — „Кисов" и „Канарски"; избрах си, обаче, последния.

Бунар-Хисар е разположен в североизточната част на едноименното му поле и в подножието на странджанската тераса „Каялъка“

...В тая част се намираха българските села Колибите и Сатъ-кьой. Източно от Бунар-Хисаръ бяха наблизо Чонгара, а по-далеко — Пенека и Ятрос. На запад от него бе Яна, а на север — Куру-дере, Урум Беглия и Серген. Тези села, заедно с града, съставляваха революционния ми район.

След заминаването на Герджиков, образувах комитет в Бунар-Хисар. В него влизаше свещеникът Д. Бодуровъ, който присърце се отдаде на делото, учителят Д. Айвазов, някои местни хора, между които бе и Георги Ив. Боруджиев; аз поех секретарството на тоя комитет за околията. Най-важните работници в нея бяхме вече двамата учители, попа и районната чета. За организирането тя действуваше над населението с тайнствеността си и грубата сила, а ние, легалните — с убеждение и слово, като централизирахме в себе си целия район. Така координирана дейността на двете страни — легални и нелегални — разваленото в лятото на 1900 год. се поправи и мирният земеделец отново замечта, че може да направи от себе си нещо за катурване на турската държава.

Пропагандата на легални и нелегални бе една и съща:

ВСИЧКИ ПОРОБЕНИ БЪЛГАРИ ТРЯБВА ДА СЕ ПОДГОТВЯТ И ВЪОРЪЖАТ, ЗА ДА СЕ ДИГНАТ ЕДИН ДЕН НА ВЪСТАНИЕ В ЦЯЛА МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО.

Силата на въстаниците не ще бъде малка, понеже ще си служат освен с пушки и бомби, още и с разрушения на железници, обществени предприятия, казарми, банки, мостове. Срещу динамита на въстаниците турската войска нищо не ще може да противопостави. Разбунтуваните краища ще се освободят временно, с което ще се предизвика европейска или българска намеса във вътрешните работи на Турция, което ще донесе автономия на Македония и Одринско.

За да убедим масата, служехме си с народни поговорки, като „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог", или „Бог дава, ала в кошара не вкарва";  изтъквахме и че Македония, в която от години наред се работи, вече е готова, подготвя се и Одринско, поради което и тя назад не бива да остане. За агитационно средство използвахме и стълкновенията на четите в Македония и Одринско.

Наскоро стана убийството на Йоргаки Перила. Един грък от Лозенград предупредил един българин от същия град, че този урумъ-беглиец-грък издал на властта, кои негови съселяни приели четата и кои са комити. Щом научил това, лозенградският комитет изпрати бързо куриер до мене още същия ден. Куриерът бе от Раклица. На мръкване той отиде у баба Руса уж за някакъв добитък и ми даде шифровано писмо, написано с варена кола. То гласеше:

„В Урумъ-Беглия Йоргаки Перила се готви да издава революционната организация; върнал се в село да научи, кои са нашите хора, къде е квартирувала четата и след това да предаде всичко на властта в Лозенград; вземете бързи мерки за вразумяването на шпионина или друго". Районното тяло на Б.-Хисар веднага реши да се убие. Още същата нощ изпратихме в Урум-Беглия Гаки Кехайов до учителя Г. Калоянов с кратко писмо: „Йоргаки Перила да се убие веднага, понеже тъкми предателство". Останалото казахме на куриера да разправи сам. Той тръгна от братовата си сватба, предаде писмото и до сутринта се върна в града.

…Единъ ден, като бяхме с него в квартирата ми, една туркиня дойде на гости у баба Руса. Тѣ седяха на сайвана и разговаряха, а кючук Саид паша (псевдонима на Ташев) и аз се спотайвахме в стаята и от време на време слушахме. От дума на дума заговориха и за разбърканото време. Туркинята каза, че комити върлували, което нещо предвещавало лошо. Хазайката ми се преструваше, че нищо не разбира и нищо опасно няма. Условиха се взаимно: ако настанат лоши времена за турците, баба Руса ще даде прием и закрила на кадъната; ако пък настане лошо време за българите, тя ще запази хазайката ми.

Туркинята се прояви по-страхлива в тоя разговор. Тя собствено изразяваше изобщо страха на турците, произлизащ от няколкото сблъсквания с чети в Лозенградско и Малко-Търновско. Затова ханъмата искаше успокоение от старата си приятелка и гаранция да се спаси у нея семейно, ако стане нужда.

… В нощните си агитации, които бяха цяла проповед, Калканджиев беше истински духовит. Той сравняваше живота на българския народ с живота на другите народи, които са се повдигнали срещу турците с оръжие в ръка и чак тогава европейски народи им се притекли на помощ; говореше надълго за въстанието на българите в 1876 год., за турските зверства; сравняваше работата на организацията с работата на къртицата, която действа всякога скрито от човешкото око; особено силен ставаше, когато изтъкваше, какво е разровила вече организацията, как е подгризала устоите на турската държава, на която в деня на общото въстание българинът ще се наложи във всичките ѝ земи. След речта се пристъпваше към покръстване на новите членове. Нощта, проповедта за рушене на държавата за създаване нов живот на народа ни, кръщението и целуването на револвера и камата, поставени на кръста, — всичко това придаваше тайнственост на делото, която го правеше свято и привлекателно.

…Бързината в революционната агитация и подготовка беше характерна за Одринско. Тя обаче, даде и своите слаби страни. Членовете останаха недостатъчно подготвени, което ги правеше несигурни, несамоотвержени. От друга страна, те бяха слаби в духа си; поради това възлагаха надеждата си на външна помощ — България или Русия, вместо на собствените си борчески сили. На трето място, народът очакваше в близко време своето освобождение чрез въстание; затова протакането или чакането го теготеше. Във всеки случай революционната идея бе обществена вече, а движението в нейно име — масово. Това обстоятелство наложи будно крепене на необходимата връзка между членовете.

Официална Турция беше като замаяна, няма зрителка на нещо подмолно, скрито, което тя чувствуваше, подозираше, но нямаше воля да го открие и разбули. Само когато излезеше някоя следа на повърхността, властта вземаше мерки за самосъхранение, които засягаха главно нас, легалните дейци. А такива следи лесно се създаваха. Една слабост само от някого и чорапът се разнищваше — следваха претърсвания, арести, побоища.

…Всяко заптие можеше да набие първия срещнат страхливец и ето ти цяла афера. Турцитѣ бяха станали много подозрителни. Не бяхме сигурни пре нощта, дали няма да осъмнем в затвора. Затова всяка вечер се разделяхме с колегата Айвазов, като си пожелавахме добро виждане на следния ден. Веднъж ме повикаха в мюдюриета. Мюдюринът ме разпита имам ли родители и де живеят. Дребна работа, си казах аз; вероятно, не се е доверил на сведенията на Мастък ефенди.

… Преди възстаниего веднъж ни инспектира Стамат Икономов край Велика. Освен четниците, имаше и селяни, всички заедно около 86 души, въоръжени най-разнообразно, от кримки до манлихерки. Икономов ни обучаваше по войнишки. Повечето не разбираха от никаква команда; на селяните особено пък никак не вървеше. Като изкомандваше „Огън, бий!“, цяла бъркотия настъпваше. Икономов се косеше и ядосваше и, обръщайки се към мене, казваше ми: „С тоя народ нищо не става".

В навечерието на въстанието бяхме на Махяда за втори път и то всички заедно не повече от 85-86 души. От тях само 25 души бяха надеждни четници, с нас беше и Ст. Икономов, който ни командваше.

На 5 август през деня на Махяда заловихме един грък от Индже-кьой с момичето му. Освободихме ги през нощта, като влязохме в селото им.

При нападението на казармата една част от въстаниците бяха залегнали 5-10 крачки през едно здание с каменна стена. Между тях бях и аз.

Казармата имаше балкон. Там спяха войници. При бомбения гърмеж те скочиха и ние почнахме да стреляме по тях. Войниците изпадаха и заохкаха.

От казармата на няколко пъти чухме вик да не стреляме. Отъ там достигаше до нас също и охкане.

Необучеността на повечето въстаници-нападатели в Индже-кьой причини бъркотия в стрелбата ни. Необучените селяни главно пречеха на изпълнението командите на Икономов. Те бяха като при войнишки боен строй.

Турските куршуми се удряха в каменната стена и звънтяха над нас. Те смъртно раниха Н. Панайотов в главата без да се разбере от околните. Той лежеше в дясно от мене през един човек. При отстъплението побутнахме го, но не се мръдна. Един четник, мисля на име Атанас, с тръба, събу убития пред мене — взе му пушката, цървулите и пр.

Дядо Никола Танков бе ранен, когато станахме под командата на Икономов за отстъпление и настана суматоха. Куршум удари стареца, когато беше още наведен и извърнат; затова мина през задните му полукълба, без обаче да засегне ануса. Аз и Г. Ив. Боруджиев го отвлякохме под Индже-кьой. Там, по поръчка на Икономов, го поеха други двама — Александър Янев и едно момче от смъртната дружина на Велика. Те го отнесоха на Величкия балкан, отдето на кон го изпратиха на лечение в България.

Пенека и Яртос  бяха главните центрове в участъка на Калканджиевата чета, който беше също тъй деликатен и труден като нашия участък.

В навечерието на въстанието Калканджиев ни съобщи за пристигането на Шишманов и че е на мнение да го приеме. Ст. Петров, Ташев, аз и Г. Калояновъ се посъветвахме и му отговорихме да го използва за въстанието като ценен деец. Нека тук добавя, че Шишманов безрезервно бе се отдал в служба на делото. Ние бяхме прави, като дадохме на Калканджиев мнение да го използва, въпреки че едно окръжно му предвиждаше в случая смърт. И когато падна в турски ръце, дори и стана чиновник на империята, Шишманов остана докрай патриот. Никой българин не пострада от него. Той си измени след въстанието само тактиката, но не и убежденията — желанието си за подобряване положението на народа ни в Турция.

На юг и югоизток от Пенешкия участък следваше непоклатимо господството на султана. В деня на въстанието това господство бе обезпокоено само със страха от комитите и от разпокъсването на телеграфните жици.

След деня на въстанието Калканджиев отскочи до нас и пак се върна в участъка си, който той напусна сравнително рано, като дойде пак при нас и се оттегли нейде по на север. Нашата чета се оттегли последна, и то с тревога и възмущение в душитѣ.

През републиката четата ни посети гърците край Малки-Самоков. В нея бях и аз като секретар на войводата ѝ. Посрещнаха ни с поздрава: „Кальи елефтерии, адерфесъ му" и други изрази, които научих тогава за пръв път, понеже не знаех гръцки.

Ст. Петров свободно се разправяше с тях на матерния им език. Някои от тях знаеха български, та разговорът се водеше смесено. В града им имаше доста български семейства под ведомството на патриаршията, а други вече погърчени.

Войската ни нападна при Велика с горска артилерия. С нея тя ни смути. Взехме разни позиции, но след това се оттеглихме. След заемането на една позиция, на едно място един артилерийски снаряд падна пред нас, но не се пукна; други, обаче, падаха наоколо и се пукаха. Турската артилерия безразборно стреляше навсякъде. При позицията ни един селянин, въоръжен с кримка, залегна гърбом към турците. Такава е позата на детското самосъхранение. Стига очите да не виждат, осигурен е животът, макар и цялото тяло да е изложено на опасност. С такива хора, естествено, продължителна борба не може да се води.

Нашата чета повдигна въпрос: всички четници да се съберат наедно и дадат сражения на настъпващите турци, а смъртните дружини да охраняват и оттеглят населението към границата. И тя чакаше да се нареди събирането ѝ с другите за такава съпротива преди да минем границата. Това не стана, обаче, поради несъгласието на другите чети, улисани всички с бежанците.

В ТОВА НЕСЪГЛАСИЕ ЗА ОБЩ ОТПОР ТОГАВА, СПОРЕД МЕНЕ, ЛЕЖИ ГЛАВНИЯТ ДЕФЕКТ НА ВЪСТАНИЕТО. Ние не премерихме в едно сражение поне боевата способност на съединените сили на всички агитационни чети, без смъртните дружини на селата в Странджа планина.

Турската войска настъпваше бавно и предпазливо. Тя зае всичко без съпротива, без да срещне комити, които бяха станали до въстанието толкова страшни за нея...

Източник: promacedonia.org