САЛЮТИ Ave Caesar, morituri te salutant!

Не можеш да отречеш, че три мандата те приветствахме, макар и умирайки! А умиращите все така си умират, mein Caeser, и техните викове все така звучат в ушите ти като тържествен салют, всенароден салют в чест на твоята недостижимост и недосегаемост. Не искане „О-ста-вка!“ , а нескончаеми салюти достигат до теб и твоите министри и министърки и галят ,галят слуха ви.

Пък новите ти петима и те като пет капки вода си приличат, всички производни, както и предишните, на матрицата. Привет, голям привет на успяващите да си останат същите и най-вече на все така несменяемия между тях финансист номер 1 – чрез чудото на превъплътилия се на негово място негов чичо, довчерашен здравен министър.

И баба знае да разкара от раз социалния, ама я опитай с финансовия, такъв, дето стотинката на две цепи и прави-струва, пак я прибира непокътната в хазната, спестовник, същински цербер на фиска. А споменатата баба нека и след рекордните 6,7% към пенсията продължава да мърмори, че не и стига. Поздрав и на твоите депутати, на твоите коалиционни партньори, на твоите мисирки, на цялата ти свита с нейните шатри, тераси и асансьори! Поздрав на твоята джипка, на твоите магистрали, па и на твоите магистрати, за които ни в клин, ни в ръкав съвсем непредумишлено тук ни иде на ум.

На твоите потоци, макар че един окончателно се разсъхна, сега пък и този, ама гъл-гъл-гъл, където е текло, пак ще тече, а където не е, пак жадни ще ходят. И във връзка с това – на твоите чекмеджета с евра и кюлчета, въобще, на всичко твое, както биха те поздравявали в древността – с всичките ти дворци, камили, коне, колесници, хареми и роби. Не че някой и сега изобщо го е зор за последните, но така или иначе, те си остават безспорната първооснова и първопричина за всяко едно богатство, макар безименни сенки, вградени в неговото, респективно в твоето величие, о, Цезарю!

Твоята Шехерезада трябва да е добре запозната с протокола- молим за извинение, ако нещо в списъка пропускаме. А, да! Умиращите те поздравяват с твоите закони, с правилниците за тяхното приложение, допълненията и измененията по тях – е, не може на всички да се угоди, то и за това законотворчеството у нас се явява бездънна яма, копаеш-копаеш и все ще настъпиш някоя златоносна жила, като измененията в Закона за хазарта, например. И не само.

Дори един нищо и никакъв социален закон, като този за личната помощ, и той, оказва се, може да бъде доходоносно перо за бюджета. Спестените разходи за полагащата се пенсия на хората с увреждания, с признато право на придружител, в нейната част за така наречената добавка за чужда помощ се превръщат, внимание! в приход и ей го, левче по левче, на път са да препълнят държавния сейф като преливащ язовир от соц приказката „Капка по капка –вир, левче по левче – язовир!“ А милион по милион? Разбира се – закон, нужният закон, ако трябва да следваме сюжетната линия и да си дойдем на думата. Понеже едни са законите за богоизбрани, съвсем други – за робите.

И вересиите на първите си остават несъбираеми, докато вторите, да се възползваме наготово от библейското сравнение, биват прецеждани като комар. А ако предпочитате – и на комар. Но ако се губят някакви си милиони, това далеч не означава, че всичко е загубено, както не са загубени /засега/ пенсионерските левчета, макар и загубени много по-рано. Не са загубени, а грижливо се връщат в хазната, за да може, в случай на нужда, какъвто е нашият, държавата да прибегне до тях. До левчетата на сакати, незрящи, недотам с ума си и прочее немощни хора, та и те, като част от това общество, да дадат своята лепта за където потрябва.

Да не забравим тук дължимото на авторите на споменатия социален закон и на бившия омбудсман и протестиращите майки. Сърдечен поздрав за Мая Манолова и майките от движението „Системата ни убива“. Нека се намери на майките от движението“Системата ни уби“ – „движение“, казано тук в условен смисъл, разбира се, при нас и дума не може да става за каквото и да било движение, само пас и вечен покой за едни изсушени откъм живот и боднати като в рядък хербарий, несъстояли се в развитието си екземпляри от допотопните години на Прехода.

Изправете се сега, г-жо Манолова и кажете с ръка на сърцето справедливо ли е, законно ли е, трудът на обгрижващия асистент да се заплаща с част от пенсията на обгрижвания болен? /чл.13(3) от ЗЛП/. И вие, които сте се клели с ръка върху Конституцията, а с другата гласувате текстове, потъпкващи конституционно гарантирани права! – наистина, наистина едната ръка да не знае какви ги върши другата!

Аргументът, че добавката за чужда помощ в инвалидната пенсия /има-няма и стотина лева/ дублира заплащането за асистентската грижа, че държавата плаща два пъти тази грижа – веднъж чрез заплатата на назначения личен асистент, втори път чрез добавката, обаче е чисто фонетично подвеждане, да не кажем спекулативно внушение. Че да бяхте попитали поне проф.Брезински, безспорен авторитет в областта на всички дублетни форми и прочее езикови и логически понятия, ако толкова ви липсват експерти по трудово и медицинско право. Защото отредената с решение на ТЕЛК чужда помощ не е нещо друго, а констатация за здравословния статус на пенсионираното по болест лице, медицинска характеристика на степента на увреждане, сравнителна степен, отличаваща хората в най-тежко здравословно състояние – тези, които се нуждаят от грижите на някой друг, за да съществуват.

А не удобен повод, хващайки се за думата – за изпразване на, и без това празния джоб, на най -болните и бедни граждани на държавата. Предоставянето дори на най-квалифицирания асистиращ труд по никакъв начин не може да промени тежестта на заболяването, така че той да стане излишен. С други думи, въпросната добавка не е дублиращо, а единствено обезщетение за най-високата степен на увреденост.

И бидейки такова, следва да се тълкува като неделима част от пенсията по болест, а не като източник на каквито и да било други плащания. Дори завършилите помощно училище /какво остава за випускник на свищовската академия за изящно счетоводство, достигнал неподозирани образци в изкуството на личния дебит и все още извън всякакво подозрение или да вземем випускниците на друга една академия, по-известна като Магнаурската книжовна школа, за гордост на едноименната или пък, на който и да било филиал по правна грамота/, та дори тия първите схванали биха, че наричаната за краткост добавка за чужда помощ следва да се разбира като добавка за състояние, изискващо чужда помощ. В цялата му симптоматика и страдателност.

А не като добавка на финансирането за тази помощ. И още по-точно, изискващо не чужда, а най-близка институционална и обществена помощ, нашата обща помощ, в нейната цялостна симптоматика и /съ/ страдателност. Нещо фашизоидно лъха от философията за солидарно заплащане на обгрижващия труд от човека с увреждания наред с работодателя в лицето на държавата. Вменявайки му такова задължение, законодателят го ситуира в положението на притежател на някакво доходоносно право, заради което следва да бъде облаган или в положението на виновен за нещо, за което подлежи на парична санкция.

Че всичко това е формено беззаконие, личи и от изискването на същия закон – зле прикрит опит за връзване на гащите -предварително деклариран отказ от “дублиращата“ добавка от страна на всеки правоимащ. Така отговорността изцяло се прехвърля върху него – или добавка или личен асистент, изборът е ваш! Ала избор ли е това или е принуда на законодателно ниво? Избор на какво? На едната от две, до вчера неразделно свързани в инвалидната пенсия части, които единствено в своята цялост съответстват на действителната медицинска експертиза. Или пък малка лотария за късметлиите със специални потребности в избора на по-малко губещия от два, и така и така, непечеливши билета, защото и пенсията – социална и заплатата за личната помощ – минимална.

Да не би, както е тръгнало, в най-скоро време пенсиите да се дават срещу талончета за търкане, пък всеки с късмета си. А отгоре на всичко, тази добавка се удържа в пълен размер непропорционално, независимо дали предоставената социална услуга е само два или пък осем часа на ден. Колко ще са работните часове решава вездесъща социална комисия, която е длъжна да вникне в мотивите на ТЕЛК, определила нужда от чужда помощ и да ги подложи на своята къде-къде по-компетентна преценка.

Нарочна индивидуална оценка на потребностите, някакво déjà vu на мечтаното от време оно „от всеки – според възможностите, на всеки – според потребностите“, изготвена от социалната „ТЕЛК“ иде да установи установеното вече от медицинската ТЕЛК.

А което не е в състояние да установи, няма и да го установи. Но държавата плаща тази дублетна форма, без да го прави на такъв въпрос, както за отнетата добавка от пенсията. Да оставим настрана дори факта, че критериите за оценка на психично и въобще на ментално болните са занижени и те остават ощетени в крайния сбор на определените работни часове, да оставим на страна и напълно възможната субективност на различни оценители за един и същи случай, но, просим извинение, какво са тези скудоумни въпроси от рода на върви ли, кляка ли, става ли, вдига ли крайниците, върти ли си главата – наляво, надясно и т.н.

Не, не е въпросник за курс по физиотерапия, а качествено ново, свръх лично досие, истинска дамга, нанасяна с методите на анкетиране и компютърно архивиране, далеч превъзхождаща дамгата с нажежено желязо, достойна за роби. Данни, незащитени докрай с нужната конфиденциалност и събирани всъщност, съвсем безцелно, защото срещу тях държавата не предлага нищо повече от това, което предлага и без тяхното допълнително отразяване.

Тя предлага дори все по-малко, ако си спомним, че първите програми „Личен асистент“, реализирани от министър Лидия Шулева бяха за осем безусловни часа заетост на ден при петдневна работна седмица, и без никакви подобни въпросници.

А ето, че днес един нуждаещ се от чужда помощ може да бъде обслужен и за рекордните два часа и дори за по-малко от един час на ден. И все така – без събота и неделя, тогава хората с увреждания нямат нужда от грижи.

Тогава и Господ си почива. Почиват си и родните синдикати, не само в почивните дни, вече 30 лета си почиват, затворили очи за множащите се редици в неприпознатата от тях незаконно родена гилдия на самонаелите се болногледачи без никаква държавна подкрепа, довчера делили с болния инвалидната му пенсия. Я тука свищовският счетоводител набързо да сметне колко разходи за заплати са спестени през годините. И не че точно ние ще им развалим почивката с нашите приветствия – то многохилядни протести не могат да ги извадят от състоянието на нирвана, в което са се потопили, но нейсе.

Многоречовитите иначе, синдикални лидери и до днес мълчат като риби кротушки, дума не обелват за катадневния, камо ли за извънредния или нощен труд, за робския труд на майките в пожизнен неплатен отпуск по майчинство. Както и за унизителната минимална ставка на труда, пунктуално закована до десетичната запетая в ЗЛП. Както и за уж ползването на някакъв полагаем се платен отпуск, който от страна на майките си остава неползван, а от страна на работодателя – неплатен, понеже и заявлението и разрешението за полагащите се дни на отдих са еднакво формални и недействителни, да не кажем, с невярно съдържание. Неформални и действителни остават само продължаващите нон стоп, без никакъв отдих, грижи.

И когато от високи обществени трибуни звани и незвани политоратори громят с патос съвременното робство – нашите почитания и към тях! – да не пропускат обаче да посочват с пръст държавата като най-големия съвременен робовладелец. Недоплатеният труд в пенсиите и заплатите в съвременна робовладелческа България е намерил своя най-откровен израз в ангарията, на която бяха обречени майките на децата с увреждания /и не само на тези в детска възраст/ – истински робини на уродливия Преход.

Та кой дължи на роба нещо повече от парчето хляб! Но те не получиха нито троха, принудени да късат от залъка на пенсионираните си по болест деца. И когато другият социален закон – този за хората с увреждания /Преходни и заключителни разпоредби & 16/ можеше с обратно действие да признае положените в годините назад грижи за трудов стаж, считано от датата на експертното решение на обгрижваното лице, а не от датата, когато държавата благосклонно се е съгласила на това /каквото искане беше надлежно предявено и в парламента и в МТСП и до омбудсмана/, дори сега, атавизмът на робовладелското мислене и отношение показа без капка срам отказващата да еволюира своя уродлива опашка.

Нито мускул не трепна по лицето на уважаемото законодателно тяло, поне някакъв тик. Тяло, лишено от лице пред гражданството, само масивен торс /тулуп/.

Пълно безчувствие и повторно заробване, последен гвоздей в ковчега на майките и на всички онези, отрекли се през изминалите години от своя живот, за да заменят изцяло държавата в нейното социално предназначение.

Е, Сачева, как я караш, върви ли социалната реформа? Видят ли се вече „конкретните“ социални хоризонти, разкрили се пред хората с увреждания след последните достижения на социалната законотворческа мисъл – удивителна имитация на конвенцията на ООН за правата на най-уязвимите. Питаме понеже имаш много здраве от нас и много, много път до хоризонта. Още веднъж поздрави и целувки, скъпи майки /saluti e baci/.

Баце ви изпраща въздушни целувки, с какво сте по-лоши от г-жа Цвета, та да не сте заслужили поне една целувка, последната целувка, каквато се полага на мъртвец. Пожизнено унизени и преди и след дългоочакваните социални закони, пълни с дискриминиращи членове и алинеи. И все така без отговор на най-тревожния и болезнен наш въпрос: какво ще се случи с децата ни след последното събитие в човешкия живот, което неминуемо предстои на всеки.

Къде е онова благословено място в България, където те ще получат подобаващи човешки грижи от обучен, изпълнен с милосърдие персонал или пък в приемни семейства, както е другаде по света – скрита камера само преди месеци показа безчовечното отношение към напълно безпомощни хора в същински домове на ужаса, преименувани на центрове за независим, достоен и прочее кучешки живот …?

Addio, Caesar, умиращите не са вече на гладиаторската арена, на площадите са. И искат всичко. Целия кабинет, целия парламент, цялата власт, народовластие без никакви уговорки.

Aut Caesaer, aut nihil!

Галина Паскалева