53-тият министър-председател на България напуска държавното кормило.

Бойко Борисов слиза от върха на обществената пирамида – факт, който само до преди месец беше немислим.

В такива драматични мигове си проличава силата на държавника и мъдростта на нацията.

В историята си ние, българите по-често са били жестоки към падналите от власт, отколкото великодушни - сякаш по Ботевски верни на максимата силно да любим и силно да мразим.

Последните 25 години само потвърждават тази тенденция. Живков, Атанасов и Луканов ги тикнахме в затвора. Виденов го изпратихме с камъни, Костов – с омерзение, царя – с презрение, Станишев – с облекчение.

Те си тръгваха с болката, ние бързо обръщахме поглед към следващия. Който много скоро споделяше съдбата на предшественика си.

В убийствената въртележка на времето не остана неомаскарен, неоплют, необруган нито един политик. Сякаш те не случиха на народ,  а ние - на управници.

Време е да сложим край на тази тъжна поредица и да изпратим Бойко Борисов с уважение.

Защото, каквото и да се случи в последния месец, той си остава водещ политик, лидер на най-голямата партия, феномен в българската политика, два пъти министър-председател, държавник, който е направил много за страната.

Знам, че мнозина ще скочат: но ние плащаме за грешките му. Всеки народ плаща за грешките на своите управници. Но, редно е да признаем и усилията, и стореното. А историята ще отсее плявата.

Борисов не слиза от политическата сцена, партията му не отива в небитието. Един неуспех, колкото и болезнен да е, не е крах.

И ако днес сме се вторачили с основание в грешките му, редно е да признаем и заслугите му, които са далеч повече.

Пред него е времето да си направи разбора, да си прочисти редиците, пред нас – да оценим по достойнство направеното.

Той ще си изживее разочарованието, ние - гнева.

Но държавата ни е обща. И трябва да работим за нея.

Независимо от това на кое стъпало в йерархията се намираме. Това е цивилизованият подход, така го правят големите.

И в живота, и в политиката.