Нашата историческа съдба изглежда такава: открай време никой и нищо да не е на мястото с

“Всеки на мястото си!” Спомняте ли си приказката на Андерсен с това призивно заглавие? В нея великият  вълшебник на словото ни припомня по своя очарователен, поетичен и малко ироничен маниер, че когато никой и нищо не е на мястото си, мигновено настъпват всеобщ смут и хаос. В края на приказката се появява  една проста свирка със силен и рязък звук, който предизвиква страшна буря. За щастие на финала всичко намира мястото си - и банкерското семейство, и фермерите- новобогаташи, и господарите и слугите...

 Нашата историческа съдба изглежда такава: открай време никой и нищо да не е на мястото си

Всъщност и историческото ни развитие е било такова заради робството, нямали сме оформени класи и нормален развой на обществото, а и на културата.  Така се е оформил и националният ни характер. Да не си знаем мястото, да не бъдем заедно и единни в трудни важни моменти, нищо, че на старата стилна сграда на Парламента има мъдър надпис. / На противната „нова”, построена в сталински стил от Вълко Червенков  – вече го няма!/...А в периода между двете световни войни, когато постигнахме равнище, съизмеримо с европейските стандарти, сякаш нещата бяха по-подредени и обществото ни разполагаше с доста по- ясна скала на ценностите.  Превратът от Девети септември  постави “ново начало”, за да се обърка всичко и за да тръгнем назад...

И всеки пак, ще бъде  едностранчиво и несправедливо да твърдим, че абсолютно всички критерии и норми бяха напълно изгубени, че имаше тотален хаос, както е сега. Наистина, обществото ни от все пак, нормално  разслоено преди войната / както бе във всяка европейска страна/, стана “хомогенно”, започна да се унифицира, уеднаквява по  сталински още в началото на 50- те години. / А който не се „уеднаквяваше „ „доброволно”  го чакаха Белене и Ловеч! /  И така, твърде скоро изчезнаха границите между отделните класи и прослойки, между отделните личности. Разделихме се единствено по един признак - “партийни” и “безпартийни”. „Правоимащи” и „правонямащи” .  Лично аз и моите родители и роднини, преминали през ужасните  първи  две  десетилетия след  1944 г., бяхме от “втората” категория и изпитахме немалко огорчения и притеснения, но такава бе съдбата на мнозина в България...

Но да се върнем на критериите и нормите. Като потомък на възрожденски род и културен деец, не мога да се примиря, че държавата ни вече двайсетина години, при това на всички нива -  се  ръководи от неподходящи и  в много моменти   и  от недостойни и дори вредни хора, които нямат  уважението, доверието и подкрепата на обществото, нямат и доблестта да приемат този безспорен  факт. Някои от тях просто нямат никакъв срам – ето показаха се толкова агенти- доносници, но нито един не си подаде оставката....

 Но ако в приказката „Всеки на мястото си!” на Андерсен

има един цар, глупав, суетен, лъжлив  и некадърен.  Сега си  имаме си имаме също такъв, макар и не с аристократичен  произход. И неговата, сякаш извадена от музея на Мадам Тюсо  нелепа  и бутафорна фигура също потвърждават  тази известна  приказка на Андерсен, както и една -   друга, още по- известна от нея:  “Новите дрехи на царя”. Защото за  12- те години от царуването на Цезар от село Банкя  слязохме още по- надолу, съвсем до дъното. И сега сме най- бедната, най- корумпираната, най- болната и нещастната, най- слабата във всяко отношение  държава в цяла  Европа...  А за капак,  накрая след упадъка, лишенията и бедността, се появиха и нови европейски милиарди и банкянският герой  реши отново да ги разпилее, да ги даде на приближените си и на онзи, от когото е най- зависим, да ни зароби с огромен нов дълг, който да изплащат и правнуците ни! Да, за това се писа и говори много, но както  се казва: керванът си върви, а кучетата си лаят...

Моята голяма тревога  сега е за културата на България,

винаги пренебрегвана, изтиквана “натясно в ъгъла” / С. Моъм/.Т.нар. “културна политика”  от последните години нанесе непоправими щети на българското общество и предизвика един процес на лумпенизация, на опростачване на нацията, която стигна дотам, че вече аплодира Слави, Ивана, Камелия, Глория и Азис! На последния се даде дори  телевизионен канал!  А Министерството на българската култура не направи нищо, за да спре  тази катастрофа. В очите на обществеността  то  отдавна стана излишно. Всъщност какво прави то за българската култура? Какво направиха „културните министри Веждьо и Ало- Банов, освен да налагат  като директори свои съпартийци, които да използват постовете си предимно за лични облаги като разменна монета? Да съсипват културни институти и паметници, да унижават бедните ни артисти и музиканти, да прогонват ммладите в чужбина? Повечето от институтите у нас се рушат -  било поради липса на средства, лошо,  поради непочтено или некадърно управление, било поради неуредените финансови отношения между министерството и общините. 

Тези институти уж са на територията на общините, а  са безсилни например да прогонят някой директор- рушител или кмет- диктатор! А и освен това - силното деструктивното начало, заложено в двете уникални по своята глупост и непригодност “реформи” на Костов и Рашидов - театралната и музикалната , и нежеланието на властта да предприеме каквото и да е в областта на културата. Да, за тези бездуховни хора се оказа, че най- важното е да се награбят доколкото могат и след тях  може и потоп да стане. Нали тях няма да ги засегне, толкова са се ояли, награбили...

Да, ясно е, че тези „царе” не са  мястото си, както би казал и  великият Андерсен,

когото знаем и обичаме от деца. Ние, българите, от опит знаем, че е лесно да се руши и трудно да се изгражда наново веднъж разрушеното.  Държавата ни е вече разрушена. Рушат се пътища, магистрали, тунели, цели села.  Вече нямаме нито полиция, която да ни пази, нито сериозна войска, а държавност – съвсем нямаме. Нямаме и нормална съдебна система. Явно е, че разрушителното начало е генетично заложено у нас...Държавата ни е вече опустошена, а  Хунтата-  ГЕРБ не спира да краде и да руши!

Тези дни препрочетох приказката на Андерсен в прекрасния превод на писателя Светослав Минков. Тя завършва така: “Всеки  на мястото си! И туй ще бъде някога. Но нали Вечността, все пак, е дълга, много по- дълга от тази  глупава история?!”

Дано! Ако, разбира се,  не стоим със скръстени ръце и  вземем да изметем всички лоши хора,  заедно с техния гол, лъжлив, крадлив,  самозабравил се и нагъл цар!  Защото Злото може да бъде победено от Доброто, само ако второто се обедини. На тези важни избори! Те може би няма да са последните, окончателните и решаващите, но все пак, ще променят нещо, което вече започна от знаменателното лято на 2020 година.

Огнян СТАМБОЛИЕВ, ПЕН- България