Често ни се случва на улицата да се разминаваме с хора, които са неподвижни и неспособни да говорят.

Не общуваме с тях, защото не ги разбираме, а те няма как да ни отговорят. Може ли благодарение на технологиите тишината помежду ни да бъде прекъсната?

Д-р Евгения Христова, която е психолог, споделя, че често грешим, като мислим, че ако човек не може да говори, той не разбира, предава bTV.

„Срещано убеждение е, че ако човек не може да комуникира, няма смисъл да му се говори, няма смисъл да се общува с това дете или възрастен и много често неспособността на човек не може да говори не се дължи на някакво ментално, а на чисто физическо увреждане”, коментира тя.

Много от тези хора вътрешно имат, както всеки човек, чувства и мисли и фактът, че не могат да се изкажат, ги наранява. Те са хора, които са неподвижни и не могат да говорят в следствие на заболяване или инцидент. Често пъти заради невъзможността си да общуват с външния свят остават затворници в собствените си тела.

Доц. д-р Морис Гринберг също е психолог и председател на асоциация за помагащи системи. Преди години той и екипът му се залавят с мисията да обучават хора с увреждания как да използват устройство, което позволява на обездвижени хора да комуникират само с очи. 

„Става един порочен кръг, защото тези деца не могат да комуникират свободно, изолирани са, започват още по-малко да могат да комуникират и т.н. до момента, в който в много случаи се казва, че те са с тежка умствена изостаналост”, споделя Морис.

Диана Ангелова е баба на дете с детска церебрална парализа. Внучката ѝ Ани е на 7 години. Не може да контролира движенията на ръце и краката си, не може да говори, но е със съхранен интелект. Доскоро общува с всички предимно с очи, които са прозорец към нейния свят.

„Ани е при нас от година и половина, защото се случи трагедия в нашето семейство, тя загуби майка си.  Наложи се да дойде в Търговище, където да може с дядо ѝ да полагаме грижи за нея . По принцип нашето общуване с Ани е с поглед, тя показва това, което иска, а аз задавам отговорите. Когато задам отговора, тя казва дали е „Да” или „Не” и по този начин върви комуникацията ни”, споделя Диана. 

„Много работи не ѝ разбирахме, мъчихме се, докато разберем. Тя понякога се ядосва, почва да плаче, докаро я разберем с баба ѝ, беше много трудно, казва Илиан, дядото на Ани.

Често пъти тези деца или хора влизат в контакт с околния свят само чрез близките си, остава само въпросът и доколко родителите разбират абсолютно точно това, което детето иска да каже. Тъй като много често става едно налучкване и отгатване.

Така е общувала и Ани допреди година, когато животът на цялото ѝ семейство се променя коренно. Откриват, че съществува система, която да позволява на Ани да пише и общува само с движението на очите си,  тъй като тя не може да движи контролирано крайниците си. 

Може би звучи невероятно, но нека си припомним за един от най-гениалните физици Стивън Хокинг. Той постига най-големите си успехи, след като остава парализиран от заболяване, наречено атерална амиосклероза. 

Устройството позволява на децата да общуват, пишейки текст само с очи.   

Тъй като Ани е малка и не може да пише, тя работи с поредица от картинки, благодарение на тях съставя изречения, които системата чете.  

Освен да общува чрез системата, тя служи и за обучение, може да сърфира в интернет или просто да обърне на любимия канал.

„Най-голямата промяна, която аз забелязвам, е, че тя се чувства изключително самостоятелна, горда от това, което прави абсолютно сама. Чувства се независима и това нещо и доставя много голямо удоволствие, освен ученето на думички, писането на букви и четене и писане, също така и забавлението като на всички деца с играенето на игрички”, разказва баба ѝ.

И докато преди на бабата и дядото на Ани често им се налагало да гадаят дали Ани е гладна, или иска да слуша музика, сега тя може да каже сама всичко това. 

„Като останалите деца се чувства, просто с помощта на това устройство се чувства самостоятелна. Искам да кажа, че по този начин децата могат да излязат извън семействата си, могат да ходят на детска градина, на училище и да се чувстват абсолютно пълноценни със своите връстници”, допълва бабата. 

Според Морис Гринберг ключовата дума при използването на такава система за комуникация е самостоятелност.