Лъскави бентлита от една страна, болни, които се молят за лекарства, от друга: социалните неравенства са достигнали връх в България

Ако има толкова несправедливости, защо тогава обществото бездейства, пита Ивайло Дичев в коментар за Дойче Веле.

Зачестиха медийните размишления около темата справедливост. Последната вълна от възмущения е на пътно-транспортна тема, която неизменно изкарва хората на улицата. Недоволството обикновено е от твърде малкото наказание. Но ето нá, в случая с присъдата на г-жа Иванчева е обратното – протестират срещу наказание, възприето като прекомерно.

Зъб за зъб, око за око

Как точно се изчислява справедливото наказание човечеството се чуди от времето на Хамураби, оставил най-стария запазен правен кодекс. В сложните сметки на вавилонския цар, ако извадиш око или счупиш нечия кост следва да ти извадят око и да ти счупят съответна кост. Но ако потърпевшият е плебей, само плащаш глоба, ако пък е роб – отбиват ти половината цена. В българския вариант – минаваш по-тънко, ако си полицай, за по-нагоре вероятно си шариш на когото трябва.

Не знам дали някога е имало правосъдие, което да прави хората идеално равни. Аристократите имат право на достоен процес, завършващ с уважителното отрязване на главата; с човека от простолюдието не се церемонят, бият го, побиват го на кол, разчекват го на площада. Бюрократизираното право в модерната епоха има за цел да уравнява. Но погледнете сатирата на Дикенс в „Студения дом“, където процесът се точи безкрайно. Защото, пише авторът, „основният смисъл на английското право е да създава работа на самото себе си“. И така до днес – който има пари, ако не за подкупи, поне за да наеме достатъчно умели адвокати, успява да протака процеса до пълно изтощение на опонента и достигане на давност за съответното деяние.

Възмущението обаче рядко е функция от тежестта на престъплението: емоцията ни отключва видимостта на извършеното. Безчинствата на прокурорския син в Перник или униженията на кметицата в „Младост“ едва ли са по-опасни за държавата от това, което сътвори специализираният съд или лично г-н Гешев. Разликата е в това, че видяхме сина да пуши нахално на балкона си, а кметицата – да се разделя със сълзи на очи с бебето си, докато въпросният съд и прокурор си остават леко абстрактни. Много повече ни възмущават къщите за гости – с каквато се прослави последно председателката на Апелативния съд – отколкото милиардите, завлечени около магистралите. Къщата на съседа е разбираема, близка до сърцето на българина; магистралите, макар далеч по-солени, се губят някъде там из пущинака.

Повече справедливост ли имаше в НРБ?

В този ред на мисли ще си обясните, защо много носталгици мислят, че при соца е имало повече справедливост заради по-жестоките наказания. Истината е, че имаше много по-малко видимост на престъпленията: медиите се занимаваха повече с криминалната хроника на САЩ, отколкото със собствената страна, а за провиненията на номенклатурата не обелваха и дума. Оставяме настрани лагерите, където по дефиниция пращаха без присъда, по усмотрение на милицията. Някои може би помнят, че срещу така наречения Малък Тошко бе заведено дело за изнасилване едва 12 години след инцидента и два месеца след падането на дядо му от власт. Нямам представа от самото деяние, обръщам внимание на това, че тъжителката дори не си е помислила да търси справедливост във времето на режима. Дали не сме се запътили отново натам? Все повече хора срещам, които са готови да изтърпят всичко, само и само да не стигат до съд. „Защото там, нали знаеш…“

Ако вдясно държат повече на равенството пред закона, вляво под справедливост разбират достъп до ресурси. В едно справедливо общество хората следва да са равни: в комунистическата версия всички притежават всичко, в социалистическата – според заслугите, в една съвременна утопия всеки получава безусловен базов доход, който осигурява базовите му човешки потребности. Работещ пример за левите днес е баската федерация от кооперативи „Мондрагон“, където разликата в заплащането на мениджър и работник е максимум 5:1. У нас недотам левият Асен Василев говореше за въвеждане на максимална разлика от 20:1 между заплатата на главния лекар и санитарката в държавните болници. Чудесно, аз съм за, ама какво правим, ако съответният мениджър допринася повече от 5 или 20 пъти за предприятието? От каква разлика нататък става несправедливо?

В перспективата на този идеал преходът е по същество несправедливост, защото създаде неравенства. Но дали социализмът беше тази идилия на равенството, която днес ни се привижда? Не ми се струва справедливо това, че човек не можеше да напусне селото си и да дойде в града, без да се моли за жителство, включително да сключва унизителни бракове с граждан(к)и. Или вземете привилегиите на партийните родове – те нямаха видим числов израз, както е при съвременните богаташи, но им осигуряваха квази-феодално господстващо положение в обществото за десетилетия. Дали тогава беше по-лесно да влезеш в номенклатурата, отколкото днес в олигархията – това е въпрос за историците.

Усещане за липса на равни условия

Дясно-левият дебат е за това дали обществото трябва да осигури равни изходни условия на гражданите, които след това да постигат каквото успеят, или пък да следи за равенство на резултата посредством данъчно преразпределение и политики. По един удивителен начин у нас се съчетава усещането и за двете несправедливости. Българите са убедени, че никакви равни условия не са им осигурени, и че успяват онези, на които БКП е дала едни куфарчета; които са запазили връзките си с ДС или поне играят белот с Бойко Борисов (да караш скейт с Петков ми се вижда по-трудно, но какво пък, по-сериозен филтър!). От друга страна цари възмущение от неолибералната данъчна система, Бентлитата, които пропадат из запуснатите пътища, професорът, видян да рови в кофата за боклук, болните, които се молят за лекарства. Неравенствата имат и числов израз в плачевния за България коефициент Джини (вече над 40!) и различни европейски доклади, където социалните неравенства се състезават с данни от други доклади за корупция и неработеща съдебна система.

Ако наистина има толкова силен дефицит на справедливост, защо по дяволите това общество не направи нещо? Разбира се има едни хора, властни, богати, които са заинтересувани нещата да продължават така, но не сме ли ние повече? Струва ми се, че част от проблема е самото ни объркано понятие за справедливост, в което се пресичат противоречиви раздразнения. Съчувствие срещу завист. Меритокрация срещу уравниловка. Правова държава срещу демокрация. Добавете към това роящите се партии, от които всяка дърпа в своя посока – рестарт на системата, ревизия на прехода, референдум за едно или друго.

Обществото се променя

Справедливостта традиционно предполага усещане за съдба. Съдещият не се подлага на съмнение, защото изразява волята на божеството; самата латинска дума за право идва от „клетва". В стабилните общества хората не полагат под съмнение и социалното място, на което са попаднали – такава е съдбата ми, родил съм се в България, обречен съм да бъда четири пъти по-беден от средния германец.

Само че обществото ни се променя, и слава богу. Но колкото по-бурна е промяната, толкова по-голямо е недоверието към света около нас. Дейците на правосъдието губят всякаква отвъдност: разобличаваме ги всекидневно като обикновени хора, с обикновени човешки нужди, понякога от криминално естество. Медийната демокрация тържествува над правовата държава. За бизнесмените пък да не говорим: да се пръкне по нашите земи и Джеф Безос, дето обеща да раздаде цялото си имущество, и него ще мразим класово. Твърде големите очаквания за справедливост май ни играят лоша шега, оставаме си с разнопосочните очаквания. Хайде да почнем отнякъде, ама ако се може с малко абстрактно мислене, но не от поредното автопроизшествие!