Бой с възглавници

Подобен мач се играе в България вече 30 години. Двамата борци са ДПС и ВМРО

Като деца, всички сме се били с възглавници. Освен прах в очите, други последствия не сме преживявали. Години по-късно когато видях мач по Кеч, веднага си спомних за „възглавниците“. Двама яки, с мускули, които едва се побират във фланелките - мъжаги, се млатят на ринга, без да счупят зъб или отронят капка кръв! Бойната постановка е винаги една и съща – сблъсък на Доброто със Злото.

Понякога единият от борците и изхвърлен от ринга, но винаги се връща. Хората ръкопляскат като на концерт, или свиркат, като при несправедлива дузпа. В този вид мачове не може да се говори само за „прах в очите“, защото публиката плаща за зрелището, въпреки, че резултата е предрешен.

Подобен мач се играе в България вече 30 години. Двамата борци са ДПС и ВМРО. И двете политически сили са по-скоро организации, отколкото партии. Първата разполага с дисциплинирани избиратели, капсулирани в социална зависимост от водачите на партията.

Вторите се обявяват за „патриоти“ без да са доказали с нищо конкретно това си твърдение. Узурпирали са четирите букви на една организация, основана от българи в края на XIX-ти век, останали извън границите на България.

Характерното за двете организации е скритата или открита подкрепа на властта. Която и да е тя. Всеки път когато заплаха от политическа забрава се надвеси върху тях, те разменят гръмки удари, за да покажат, че ги има.

По отношение на европейското политическо пространство и двете организации не разполагат с каквато и да е щафета и са напълно висящи в очевидна безтегловност. Етнически държави не само няма, но и най-малкия намек в тази насока се счита за расизъм. Поради това представителите на двете организации са принудени да се присламчват към групи в Европарламента, с които нямат нищо общо, като изключим финансовата полза.

Европейската дискретност на ДПС и на ВМРО обаче действа приспивателно на избирателите им. Двете централи го съзнават. Ударите, които разменят с етнически заряд в предизборни периоди не са случайни. Мустафа Карадайъ знае много добре, че декларацията му в защита на „турската идентичност“ ще предизвика националистите. Тяхната реакция ще уплаши част от българските граждани от турски произход и те ще се капсулират в „глуха защита“ около ДПС.

В същото време, компроментираната косвено ВМРО от американския доклад и плачевното състояние на българската авиация, за което Красимир Каракачанов носи отговорност, провокацията на Карадайъ е вид спасителен пояс. За което „македонците“ от Русе могат само да са му благодарни.

„Турската опасност“ е кандило, което за едните и за другите не бива да угасва. Те се грижат за маслото. От неговия пламък печелят и двете организации, но България губи, защото от разпалването на неприязън в сърцето на една нация не вещае нищо добро.

В името на истината, Турция след 1878 година, никога не е заплашвала България. От времето на папката с „Ония списък“ до днес, български граждани тичат към турското посолство, или към Анкара за да си правят реклама. Ердоган има имперски амбиции, но той не ги преследва посредством някаква „туркофилия“. Той не размахва етническа карта. Нито турската империя, нито съвременна Турция са моноетнически. Всички империи са били или са съставени от различни племена, народи и етноси. Религията е тази, която обединява племената обитаващи руското пространство и ражда Русия. Католицизма възстановява до известна степен Римската империя.

По този път върви Ердоган. Неговата стратегия нито се позовава, нито разчита на някаква етническа връзка. Ракетата носител на имперските амбиции на Ердоган е исляма. Мюсюлмани има от Мароко до Сирия и от Русия до Китай, без да забравяме Балканите. Там където е стъпвал „турски ботуш“, антагонизма към турците се предава от поколение на поколение. Ердоган го знае и действа с ръкавици. Той праща турски проповедници навсякъде където има мюсюлмански общности. Във Франция, Австрия и Германия, имамите са на заплата от Анкара. Турският президент постъпва по същия начин и в северна Гърция.

Със съгласието на Атина, в тамошните джамии свещеници проповядват на турски, за да забравят българския си говор помаците около Ксанти.

Трябва ли да чакаме нашите „приятели“ от Брюксел или Вашингтон да кажат някой ден, че „Боя с възглавници“, между ВМРО и ДПС само отклонява вниманието и ни пречи да гледаме?

Божидар Чеков