Този пост ще е малко по-дълъг, но има информационен характер и ще е полезен на много хора, част от които ме следват тук.

Провокирана съм да пиша от ПОРЕДЕН случай с психиатрична пациентка, която е настанена много трудно /поради липсата на места/ и след едномесечно лечение близките са принудени да я вземат от лечебното заведение, макар че тя не е добре. Отказът на лекаря да продължите стационарното лечение е мотивиран с това, че тя не желае повече да остане, а е постъпила с информирано съгласие.

Ето малко информация за регламента за настаняване и лечение на психично болни:

Всичко е добре описано в Закона за здравето, глава 6 - Психично здраве. Около 20 члена са, т.е. не са много.

Всяко лице, което има признаци на психично разстройство, ако не желае да се лекува доброволно, следва да бъде настанено на лечение - в стационарна или амбулаторна форма. Тази процедура може да бъде инициирана от съответната районна прокуратура след жалба от близки или други хора /жалбата не е задължително да бъде придружена от медицински документи, в свободен текст е/. Прокуратурата образува дело за задължително лечение пред съответния районен съд. Лечението може да е в болницата или у дома - амбулаторно.

Когато психично болният човек бъде настанен по спешност в лечебно заведение и отказва да подпише информирано съгласие за лечение, ръководителят на съответното лечебно заведение уведомява съответния районен съд и процедурата се задейства. Това се прави от ръководителя на всеки психиатричен стационар. Няма такова нещо като "При нас се лекуват само на доброволно лечение". Т.е. пациентите могат да бъдат лекувани принудително и в психиатрична болница, и в център за психично здраве, и в психиатрично отделение към МБАЛ, и в университетска клиника.

Тази процедура се задейства и когато болният е постъпил първоначално на доброволно лечение и е оттеглил съгласието си в хода на хоспитализацията. Ако лекуващият лекар прецени, че състоянието му все още не е за у дома, следва ръководителят на съответното лечебно заведение да уведоми районния съд.

Вероятно ще се запитате защо възникват тези проблеми. Ами, защото финансирането в психиатрията е различно. В нашата специалност няма клинични пътеки, всички субсидии са от държавния бюджет - през Методиката за финансиране на лечебните заведения. Малък процент от парите идват от общинските бюджети.

У нас има четири типа лечебни заведения за стационарна психиатрична помощ - 12 държавни психиатрични болници, 12 центъра за психично здраве, 16-17 психиатрични отделения към МБАЛ и 8 или 9 университетски клиники. Общият брой легла е около 4500, разпределени крайно неравномерно в страната.

От тези 4 типа лечебни заведения 3 са търговски дружества. Само държавните психиатрични болници не са. Финансират се на принципа "исторически бюджет". Нашите заплати са ниски, незадоволителни, но не зависят от броя преминали болни. Те се определят от бюджета, който ни е даден от МЗ. Това е и причината в 12-те ДПБ-та у нас да се настаняват всички трудни, тежки, социално-проблемни пациенти и повечето задължителни /по Закона за зравето/ и ВСИЧКИ принудителни /по Наказателния кодекс/ лечения.

Ето защо в 12-те ДПБ-та ЖИВЕЯТ /водят се трайно настанени над една година/ около 300 психично болни с тежки социални проблеми. Те не са желани в другите лечебни заведения.

Това е картинката. Когато имате близък, болен от психично заболяване, не се съгласявайте да бъде изпратен на 100 км от дома, защото "ние лекуваме само доброволни пациенти". Това не е вярно, това се нарича селекция на пациенти.

Сега може би ще последва реч на омразата, чрез "любимите" ми аргументи от типа ad hominem, но това няма да промени фактите.

При интерес отворете Закона за здравето, глава 6 Психично здраве.

Цветеслава Гълъбова