И на 80 години бай Гено от Долна Студена продължава да пасе най-хубавото стадо

Човек, трудно би му дал годините. Като го види отдалеч как стъпва, как неуморно жестикулира, каква жизненост струи от очите му, дори и за миг не би се съгласил, че човекът вече е прехвърлил осемдесетте преди няколко месеца.

„Целият ми живот премина в труд, в грижи, в трудности и радости, но не се срамувам от това, което съм свършил“, не скрива Гено Генов от ценовското село Долна Студена.

В намусения, но все още приятен есенен ден, разговаряме с бай Гено, седнали на пейката пред дома му. Неочакваната ми поява обаче не го откъсва от задълженията му. Бай Гено чевръсто подготвя огнището, на което стопанката на дома ще приготви поредните консерви със зимнина. Постепенно побелелият мъж се унася в спомените си, животът му преминава като на филмова лента. Още през 1952 година постъпил на работа като чобанин в тогавашното ТКЗС. И се влюбил в професията си, която е изключително непопулярна за днешните млади хора. Така неусетно година след година се изнизали цели 64 лета. По думите на пастира ветеран привързаността му към животните е като първата любов – през превратностите на времето изобщо не хваща ръжда. Спомените се връщат още назад във времето. Още като дете започнал да тича след кравите на баща си. След като пораснал малко родителите му го дали да учи занаят  и да пасе биволици в Балкана. Но любовта към необятната шир на равнината, към родното село надделяла.

След някоя и друга година русолявият момък се задомил. Заедно със съпругата си успели да си вдигнат и собствен дом. Не след дълго в семейното гнездо на бял свят се появили и двете деца – син и дъщеря. А Гено все го теглело към животните в стопанството – за него нямало нито летен зной, нито зимен мраз. „Имахме поставени задачи, които задължително трябваше да изпълним. Между животновъдите се водеше съревнование – в кое стадо ще има най-много агнета, кой ще предаде най-хубавото мляко“, изплуват картини от напрегнатите делници на пастира. За постигнатите резултати Гено Генов е награждаван с екскурзии. По този начин по няколко пъти е обиколил страните от бившия социалистически лагер. В очите на мъжа се  разгарят пламъчето, когато си спомня за трудните моменти като участник в националния отбор на овцевъдите, как с гордост е защитил честта на България и на родното си село. В Съветския съюз на състезание по машинно стригане след жестока конкуренция той успява да заема второ място. Отличията започват да идват едно след друго като признание за положените усилия и неуморен труд.

Животът минава неусетно. Сега, когато целият род се събира по празници, двуетажната къща се оглася от радостната глъч на четиримата внуци и още четирима правнуци. Но за жалост никой от тях не е прихванал малка частица от гена на Гено да се занимава с животни.

Мъжът, преодолял през годините много трудности и прегърнал безкрай радости в живота си, с носталгия си спомня за миналото. Сега в селото има неповече от 300 овце. В годините преди промените в стопанството се отглеждали няколко стада с 1800 животни. „Това, което беше съсипано с лека ръка за съвсем кратко време, сега с години не може да се възстанови“, е категоричното мнение на бай Гено.

„И сега след толкова години моето стадо е най-доброто в района. Хора от съседни села идват с молба да им стопанисвам животните в моята кошара. Сред овцете се чувствам добре, минава ми всяка болежка, силите изпълват тялото ми. Още в ранни зори като се събудя отивам първо при стадото, още преди да съм си изпил кафето и да съм закусил. Познавам всяко едно животно“, с гордост се хвали дългогодишният животновъд. Грижите за животните са едни и същи, нито са се увеличили, нито са намалели през годините. Само задълженията на животновъда са станали повече. Бай Гено с течение на времето замества и ветеринарните специалисти, сам поставя инжекции и задължителните ваксинации, когато се наложи дори лекува животните.

„Ако се откажа сега, няма кой да поеме занаята. Така ще бъде и ще продължавам да бъда с животните, докато ме държат краката“, признава на изпроводяк бай Гено. Маха с ръка за сбогом и с бързи крачки се отправя към края на селото, където го чакат с нетърпение стадото с белорунни овце.