Вулканолози от Италия са извършили детайлно прецизиране на последиците от колосално вулканично изригване, случило се преди 39 000 години и породило Флегрейските поля край съвременен Неапол.

Според нови данни, катастрофалното събитие е продължило по-дълго от досега смятаното, макар че не е протичало с такава интензивност. След изригването до 1/3 от територията на Европа е била непригодна за обитаване за доста дълъг период от време. Статия за резултатите от изследването си учените са публикували в списание Scientific Reports.

Учените анализират скални проби, изхвърлени от вулкана (т. нар. кампански игнимбрити). Пробите са от огромна територия от Западна Европа до Южен Урал. В резултат на анализа им, учените установяват, че са се случили две различни изхвърляния, близки по време, но коренно различни по размера на отделните частици. Според вулканолозите, единственото логично обяснение на факта, че изхвърленият материал е толкова различен, е, че изригването е протекло на два етапа – първото катастрофално по мащабите си е било последвано от второ, с по-нисък интензитет.

Това заключение противоречи на общоприетото към момента схващане, че изригването е било еднократно и вследствие само на един такъв катаклизъм огромна площ от Европа е била превърната в непригодна за обитаване зона. В същото време обаче, учените отбелязват, че удължено във времето изригване би следвало да окаже и по-продължително негативно влияние върху биосферата, отколкото се смяташе по-рано.

Изригването на Флегрейските поля е най-мощното, случило се през последните 200 000 години в Европа. Газовете и аерозолите, породени от супервулкана, са се издигнали на височина до 40 километра, където са се задържали за доста продължителен период (тъй като в стратосферата не се формират дъждоносни облаци, които да свалят праховите частици отново на повърхността на Земята). Общият обем на изхвърлените при първото изригване маси е съставлявал около 50 кубични километра, а цялата серия от изригвания, последвали първото най-мощно, се оценява, че е причинила изхвърлянето на над 500 кубични километра твърди частици в атмосферата.

Под слоя пепел от изригванията се оказват територии от над 1,1 милиона квадратни километра – от Южна Италия до съвременните територии край Каспийско море. Дори и на местата, където растителността не е напълно загинала от пепелта (чак до днешна Румъния слоят пепел е достигал дебелина от почти 1 метър), растежът ѝ е бил силно затруднен. Частиците вулканични скали в стратосферата стават причина за разсейване на слънчевата светлина, което от своя страна довежда до поредица от твърде студени години. В онази епоха основната територия на Европа и без това е достатъчно студено място, заето от палеотундра. Заради липсата на умереното лятно затопляне се забавя и процеса на формиране на нормална зелена маса от растенията, а недостатъчната осветеност пречи и на фотосинтезата. Затова и животните, които не загиват по време на падането на вулканичната пепел, в голямата си част напускат териториите между Италия и подножието на Урал.

Авторите на изследването предполагат, че тъй като изследваните от тях скални образци се разпростират клиновидно от североизточна Италия до Южен Урал, цялата тази зона се е оказала най-силно засегната от катаклизма, което пък изключва възможността на тези територии да са живели първобитни човешки общности. Катастрофалното изригване, смятат учените, е препятствало като цяло ръста на популацията на Homo Sapiens в Западна Европа, което осигурява на испанската популация от неандерталци още няколко хиляди години време за съществуване, след изригванията на Флегрейските поля.

По-рано група руски учени лансира хипотезата, че изригването на вулкана на Флегрейските поля е ускорило измирането на неандерталците като вид. Последващи находки обаче показват, че на територията на днешна Испания неандерталците са живели и преди 30 000 години, благополучно оцелявайки след “вулканичната зима”. По всяка вероятност, изхвърлената пепел се е разнесла от преобладаващите западни ветрове, затова и не е достигнала до областите на запад от Италия. В същото време огромната “мъртва зона” е попречила на съвременния човек по-бързо да “притисне” (или дори да унищожи) неандерталците от Пиринейския полуостров.

Въпросът за изчезването на неандерталците и досега остава един от най-сложните в антропологията. Според една от разпространените хипотези, те измират вследствие на сблъсъка им с Homo sapiens (тази хипотеза се подкрепя и от авторите на изследването). Другите теории извеждат на преден план екологични фактори – промяната в климата и генетични проблеми, сполетели малобройната популация от неандерталци.