Тогава, чрез общи познати, се бях запознала с много приятно момче.

Излязохме на няколко срещи и си прекарвахме чудесно, беше забавно. Въпреки това така и не успях да преодолея страха си от интимност и от връзките, заради лошия ми опит. Един следобед той ме взе от работа и си изкарахме супер, отпочинах си и в един момент се оказахме в леглото. Но в момента, в който той си легна до мен, усетих голямо напрежение, не ми беше приятно, започнах да се притеснявам.

Изведнъж започнах да се задушавам, обзе ме паника и се разплаках. За миг в главата ми изскочиха един куп въпроси, които ме притесниха още повече: "Какво правя? Харесвам ли това момче изобщо? Спомняш ли си какво стана последния път, когато прави секс – нараниха те. Спри веднага!“ Без да се усетя дори просто извиках: "Махни се от мен!“ и го изблъсках, плачейки. Разбира се, той постъпи като джентълмен и веднага се дръпна. Направи всичко възможно, за да ме успокои, беше много внимателен.

Обясних му, че имам паник атаки и че много съжалявам. Постояхме малко така и след като отново започнах да дишам нормално се облякохме и аз казах, че искам да се прибирам. Той ми предложи да ме закара, но аз настоях да си тръгна с автобуса. Изпрати ме до спирката и докато изчакваше автобуса, заедно с мен, ми каза: "Няма да се получат нещата между нас, нали?“ аз единствено поклатих глава и го прегърнах за довиждане, така и не се видяхме никога повече.

От тогава не съм опитвала да правя секс с никого. Не си спомням кога и по какъв повод бях чула термина "сексуална анорексия“, но пасваше идеално на състоянието ми. Тя се характеризира с постоянното избягване на сексуална активност и дори страх от полов контакт. При мен всичко започна преди около 10 години, когато бях на 23 години. Бях неопитна и влюбена, заради което не вярвах, че човекът, с когото бях е способен да ме нарани. Той се казваше Джеймс и аз бях хлътнала до уши.

Месеци наред той ме ухажваше преди аз да му позволя дори да ме целуне. Много го харесвах, имахме толкова общи неща. Обичахме да прекарваме свободното си време по един и същи начин, харесвахме една и съща музика и двамата четяхме много историческа литература, разбирахме се прекрасно. Намирах го за много привлекателен и красив, беше малко по-голям от мен. Връзката ни потръгна чудесно и дори след като той ме представи на родителите си, все още не можех да повярвам, че е истина, беше толкова хубаво.

Но нещо не ми даваше спокойствие, струваше ми се твърде приказно, за да е реалност. Подсъзнателно си мислех, че той просто си играе с мен и в някакъв момент всичко ще приключи и той ще ми се подиграва за това, че съм повярвала в нас. За моя неприятна изненада всичките ми съмнения се оказаха основателни. В един момент той просто прекъсна контакта с мен, без дори да ми каже, че се разделяме, един ден спря да ме търси и да ми отговаря, бях в шок.

Истината е, че аз винаги съм имала проблеми с липсата на самочувствие и Джеймс не е виновен за това, този проблем започна да ме мъчи още в гимназията. Всичките ми приятелки си имаха гадже, само аз бях винаги сама. И това не беше, защото не полагах усилия, напротив, просто никой не беше заинтересован от мен. Всеки мой опит да се сближа с някое момче завършваше просто с приятни вечерни разговори по телефона и дотам. И точно когато всичко потръгна и аз се отпуснах, първата ми истинска половинка, Джеймс, спря да общува с мен.

Три години по-късно той отново изплува отнякъде. Каза ми, че е направил огромна грешка, че съжалява и ме умоляваше да се видим да изпием по нещо. И въпреки че знаех, че ще сбъркам, ако се съглася, излязох с него. Преспахме заедно и аз се почувствах по-спокойна. Беше прекрасно. През следващите няколко седмици продължихме да поддържаме контакт, сякаш не бяха минали три години. След три месеца той ми каза, че се вижда с друга жена. Оказа се, че той се среща с нея от няколко месеца.

Толкова се разстроих, че веднага се облякох и си тръгнах разплакана. Джеймс не спря да ми звъни, докато се прибирах към къщи, но този път аз не му отговорих. Да, той ме нарани отново и се чувствах ужасно, но бях ядосана повече на себе си, защото допуснах това да се случи...отново. От този момент напълно загубих доверието си в мъжете и се затворих в себе си. Бях толкова наранена, че накрая отидох в болница, защото се притеснявах, че е възможно да получа инфаркт от притеснение.

Лекарите ме успокоиха, че сърцето ми е добре, но получавам панически атаки, които ме карат да се задъхвам и не ми позволяват да дишам нормално, когато се развълнувам. Бях събрала толкова много гняв към мъжете, не можех да повярвам колко силно влияние имаше Джеймс върху здравето ми. Обвинявах се непрестанно, защото ако не го бях допуснала отново в живота си, нямаше да стигна до болница, заради паник атаки. Известно време след това спрях всякакви контакти със света и не общувах с никого, бях изплашена.

Виждах се единствено с психотерапевт, който много ми помагаше да преодолея болката си, но така и не успях да се отпусна и да говоря за проблема си със секса. Опитах се, но това ме караше да се чувствам ужасно и имах нужда да сменя темата. Мислех си, че ще си остана самотна завинаги. Терапевтът винаги ме питаше какво ме притеснява в интимността и дали искам да й разкажа за Джеймс, или друго мое любовно разочарование, но аз не исках, защото това ме караше да се чувствам зле.

Години наред не можех да променя гледната си точка и дори професионалната намеса не можа да ми помогне напълно. И въпреки че не желаех да имам връзка, понякога интимността и близостта с мъж ужасно много ми липсваше. Преди година се престраших да отида на три срещи с момче, което наистина много харесвах, но не се получи нищо и аз отново се разочаровах. Приятелите ми започнаха да се притесняват за мен и се опитваха да ми помогнат, което ме смути още повече и аз спрях да коментирам любовния си живот с тях.

В един момент осъзнах, че колкото повече пренебрегвам проблема, толкова по-съществен и задълбочен става той. Сексуалната анорексия е проблем, който трябва да бъде дискутиран и в никакъв случай не бива да бъде подминаван просто така. Учудващо е колко много хора и по-често тези от женски пол, страдат от този проблем. Първият път, когато се престраших да споделя на приятелка от какво страдам, тя ме погледна стъписано и след няколко секунди мълчание ми каза: "Съществува ли такова нещо като сексуална анорексия? Мисля, че и аз минах през същото преди няколко години. Мислех си, че нещо не ми е наред, чувствах се ужасно. Всички ми казваха, че просто съм асексуална.“ Аз кимах, защото я разбирах отлично, което ме караше да почувствам облекчение, сякаш бях осъзнала, че не съм сама.

Това, което ми вдъхна надежда, беше фактът, че сега тази моя приятелка има чудесна пълноценна връзка и е много щастлива. Започнах да мисля много по-оптимистично, защото с нея имаме много сходно усещане за света и щом тя беше преживяла същото и го е преодоляла, това означава, че и аз ще успея. Сега работя усилено по въпроса и се чувствам много мотивирана."