Гигантска черна дупка в центъра на далечна галактика се събуди – тя погълна звезда, осмелила се да се доближи твърде близо до „космическия звяр“.

Това са наблюдавали учени от университета Колидж Парк в Мериленд, докато са изследвали рентгеновите лъчи, излъчвани от най-вътрешната орбита на акреационния диск около гигантската черна дупка, информира OFFNews.

Свръхмасивната черна дупка е открита за първи път на 28 март 2011 г. от космическия телескоп Swift. Тя се намира на 3,9 милиарда светлинни години от Земята в посока на съзвездието Дракон. Swift J1644 + 57 ще помогне за разрешаване на загадки като това как черните дупки се появяват и развиват до такива огромни размери, и какво точно предизвиква тяхното „събуждане“.

В центъра на почти всяка галактика се крият чудовищни черни дупки, обикновено със 100 хиляди пъти по-голяма маса от тази на нашето Слънце. Астрономите смятат, че огромните количества енергия от тези свръхмасиви могат да повлияят на развитието на галактиките, в които се намират.

Въпреки че нищо не може да избяга от черната дупка, след като попадне вътре в нея, е възможно оттам да се излъчи слаба светлина, която специалистите могат да видят. Става ясно, че силното движение около така наречените акреционни дискове от газ и прах, които се завихрят около черните дупки и могат да генерират ярки изригвания на светлина.

Повечето от това, което астрономите знаят за тези обекти, идва от изучаването на активни черни дупки, но тези активни гиганти съставляват само около 10% от свръхмасивните черни дупки, а останалите 90 на сто от известните черни дупки са в "спящо" състояние - не поглъщат активно енергия и следователно не отделят забележимо излъчване.

Всички детайли от пасивните черни дупки са потенциално ценни за астрономите в усилията им да разберат как действат гигантите. Предишни изследвания на светлината от активни черни дупки разкриват, че много от обектите се въртят неочаквано бързо. 

Черната дупка Swift J1644 + 57 поглъща звездата със скорост 100 пъти по-голяма от т.нар. граница на Едингтън - теоретичната граница на звездната маса (около 120 слънчеви маси), при която звездата произвежда толкова силно излъчване, че сама изхвърля в пространството повърхностните си слоеве.

Изследването е публикувано в сп. Nature.