Сайтът nahnews.org успя да се срещне и интервюира анонимна блондинка с псевдонима „Рис“, която преди половин година е пристигнала в Донбас от Кривой рог, за да служи като снайперист в 15-а интербригада „Пятнашка“. Тя твърди, че винаги е искала да попадне именно в тази бригада, тъй като, според нея, тя е най-боеспособна да пази живота на руснаците в размирния регион. Ето и интервюто с нея, направено от журналиста Олег Никитин. (превод: BIG5.BG)

- Защо тръгнахте на война? Защо в Донецк?

- Първо, защото се виждам идеално тук, в тази ситуация. Второ, аз не мога да седя със скръстени ръце, когато моите приятели и роднини воюват. Когато загиват, когато страда мирното население - деца, жени. Когато вървя из Донецк, много често виждам боеспособни мъже, които могат да вземат оръжие и да защитават домовете си, но те не го правят. Затова, щом мога, аз ще го правя. Съвестта ми ще е чиста. Ако мога да защитя някаква част от мирното население, аз ще го защитя. В Донецк имам много приятели. През март тази година един от най-близките ми хора тук загина. Той също воюваше, но във „Восток". Това беше Серьожа Руских. Много от приятелите ми загинаха. Но и много, слава Богу, оцеляха.

- Какво правехте преди войната? Преди Майдан?

- Както всички - учех и работех. Аз по професия съм учител по музика. Завърших музикалното училище в Кривой рог. Музикално педагогически университет. Преподавах музика в училище. Солфеж, пиано.

- Какво е за вас войната? Отмъщение?

- Не е отмъщение. Мисля, че всеки гражданин, който се чувства руски човек, трябва да се бори срещу този фашизъм, който се случи и се случва. Че това ще е гражданска война стана ясно още по време на събитията в Майдан. Аз следях това много внимателно.

- Кое събитие беше повратна точка за теб?

- Вероятно, както и за всички - трагичните събития в Одеса. Мисля, че никой нормален човек не може спокойно да ги отмине. Реших да дойда тук, за да се пробвам за снайперист.

- Защо именно снайперист, а не медицинска сестра или някаква щабна работа?

- Първо, всичко това е много интересно. Много информация, на много трябва да се уча. Второ, защо не и лекар? Ако е необходимо, аз в определена ситуация и лекар ще стана. Там, където ще принеса повече полза, там исках. Аз не мога да си позволя да седя, когато моите приятели отиват в битка. Физическата ми и тактическа подготовка ми позволяват това. Аз ще бъда до тях. Много е важно, когато в боя всички се чувстват отбор, всички са сигурни, че никой няма да ги предаде. При всеки обстрел, каквото и да се случи, всички ще са тук.

- Как е на война за едно момиче?

- Как да кажа ... Първоначално беше много трудно с мъжете, защото те много ме пазеха. С това най-много трябваше да се боря, за да докажа, че мога не по-зле от тях. Беше трудно физически, тъй като условията не са най-добрите. Не винаги има къде да се изкъпеш, да се преоблечеш. Налага се да седиш в мръсотия и в студ. С времето човек свиква с всичо. Аз винаги се мотивирам, че ако момчета могат, мога и аз. Така и стана.

- Имаше ли боен опит преди войната? Играла ли си страйкбол?

- Нямах боен опит. Играла съм страйкбол. Честно казано, не ставах за нищо. Много е важно в първата битка да не се търсят неприятности. При обстрела просто да се легне и да се свикне със звука, с обстановката. Тук, преди всичко, си притеснен за тези, които са наблизо. Ако разчитат на мен, аз трябва да направя това, което е необходимо. Тъй като от това зависи животът на другите. A страйкболът е игра. Тичате, забавлявате се, уцелил, не уцелил. Много страйкболисти идват тук заради романтиката. Не мисля, че отрязаната ръка или стомах е романтично. Те не осъзнават, че тук условията са други. Малко от тях остават тук. Остават само тези, които осъзнават идеята. Всичи знаят, че и със снабдяването е тежко, и със заплатите. Остават тези, които са дошли да защитят хората, а не тези, които са дошли просто да стрелят.

- Трудно ли е да се убиват хора?

- Аз не убивам хора, а изпълнявам поставена задача. Това са хора, които биха могли да навредят на цивилното население, на чиято страна се боря. И когато гледам в мерника, аз виждам само цел. Това не са хора. Хора, които са дошли да убиват други хора - не са хора. Казват, че е трудно да осъзнаеш по-късно, че си убил човек. Това не е така. Просто, ако аз сега не изпълня задачата, ще пострада цивилното население. Поради това аз нямам угризения на съвестта.

- Какво е най-страшното за теб?

- Най-страшното – да загубя приятели.

- Какво ви топли в окопите?

- Нашето подразделение е много дружно, а в окопите ни топли мисълта, че всички са живи, всички са здрави, всички очакват. Все пак, има ротации. Някои хора напуснаха, други останаха. Всички сме приятели и общуваме. Помагаме си един на друг с каквото можем и както можем. Все пак за нас тук не е лесно.

- Ще прерасне ли примирието в мир?

- Не. Просто защото това примирие не съществува. Това е примирие на хартия. В украинските новини, предполагам. Аз не го виждам. Постоянно има престрелки, бият минохвъргачки. Това не трябва да бъде. Постоянно излизат бехи (бойни автомобили на пехотата, б.ред.), стрелят. Постоянно разузнаване, малки ДРГ (диверсионно-разузнавателни групи) се движат. Всъщност примирие няма. Аз разбирам цивилното население. Те просто искат да живеят, уморени са от постоянната стрелба. Но нито една войната не свършва лесно. Нужни са решителни действия. Много хора ни чакат. В Мариупол, в Одеса. Задължително трябва да се освободят Харков и Днепропетровск.

Олег Никитин, видео и снимки на автора.