Смъртта на българката Наталия Бельова в Италия, спасила от пожар двамата възрастни хора, за които се е грижила, е скръбен повод за размисъл за съдбата на т. нар. жени баданте. Така наричат в Италия грижещите се за болни или възрастни хора

 В чест на Наталия смъкнаха наполовина знамената в южноиталианския регион Чичеларе, а италианските социални мрежи преливат от думи на възхищение. Ще се промени ли нещо след тази трагедия?

Невена Борисова за E-vestnik

Българка от ромската махала в с. Борован, врачанско. Българска ромка. Баданте. Думи, етикети. Зад тях стоят индивидуални съдби и индивидуални постъпки, в случая на Наталия от Борован – героизъм. Наталия живеела от 15 години в Италия, от една година в Южна Италия, град Батипаля. Медиите не съумяха да посочат със сигурност възрастта й – 56 или 57 години. Тези отрудени жени, често са само силует, без лице, застинали са в една вечна възраст. Това е образът на уморената жена с престилка, измерваща лекарства с мерителна лъжица, режеща лук, или пък изхвърляща леген в тоалетната. Жената, която постоянно носи някакви торби, тегобата, грижите и тревогата за близките в България. В такива моменти може да ти стане съвестно, че харесваш обувки с токчета, пред тези жени, чиито токчета са останали завинаги назад в миналото.

Преди време, във влака от Торино към Флоренция ме порази една българка, домашна помощница там, която с гордост, почти с цел автохипноза, повтаряше, по повод приготвените от нея подаръци за близките: „Кой в България може да подари на внука си 100 евро“? По целия път в купето Клаудия (към нея се обръщат с поиталианченото й име) не спря да говори. Имах чувството, че никога няма да спре, смътно разбирах, че това всъщност бе нейният шанс да поговори на български. Да разкаже за себе си. Дори си представих, че всичко, което се случва, е всъщност една пиеса, особен театрален монолог. И че може би трябва да бъде написан (по-точно – просто излят върху белия екран). За да разберем историята на Наталия, ще припомня част от историята, който публикувах преди няколко години, за една българка баданте, плюс малко данни за тези жени.

Написаното се посвещава на Наталия Бельова (това име трябва да бъде чувано по-често). Посвещава се, разбира се, на всички Клаудии в Генуа, Рим, Торино, които искат да останат анонимни, защото може би, макар че са горди, че могат да изпратят 100 евро на внуците си, се притесняват от това, което работят.

***

Малкото й познати в Италия я наричат с италианското име Клаудия. Когато пристига в Рим през 90-те години, не знае нито чужд език, нито някога преди това се е грижила за болни или стари хора. Дълги години наред е била икономист в голяма компания в България. Поради някогашната си квалификация като че ли изпитва превъзходство спрямо хората, за които се грижи, и смята, че „нея никога никой не може да я измами“. Нарича възрастния човек, за когото се грижи в настоящето, състоятелен пенсионер, „моят италианец”. Говори за него, редувайки обидни и ласкави имена. Италианецът и семейството й са основни теми за разговор, покрай тях говори и за самата себе си.

Във влака за Флоренция тя се е натоварила с две гигантски тежки торби, пълни с подаръци (включително скъпи италиански шоколади). Трябва да ги пренесе до шофьор в града, който от своя страна ще пътува до България и ще ги занесе на големите деца и внуци. Сложна и стара система, която лесно би била заместена от куриер, но Клаудия предпочита тежкия ритуал на мъкненето, оттам идва и удовлетворението, че е извършила мъчни действия, продиктувани от идеята за грижа. На гарата я чака друга жена, с която са приятелки от години и с която имат сходна съдба. Жените в този занаят тук непрекъснато си помагат, намират работа една за друга, но и злословят зад гърба си, оплаква се Клаудия.

Клаудия всеки месец изпраща пари на двамата си големи синове, които вече имат семейства и деца.

– Но нали те вече са самостоятелни и големи хора, защо разчитат на вас и досега?

– Знаеш какви са българските майки… Аз знам, че така не трябва и все пак го правя – отговаря тя.

Скоро на гости ще пристигне нейният внук, за когото с гордост споделя, че е приготвила подаръци („Кой в България може да си позволи да даде на внука си 100 евро?”, пита доволно). Показва негови снимки, разказва как италианецът бил възхитен от ума на момчето и настоявал, че то трябва да получи добро образование в Италия.

Клаудия подчертава, че италианците са дълголетници, но че това е „болно дълголетие”, защото живеят дълго, разяждани от различни болести. За разлика от тях българите, които се ядосват много повече за най-различни неща, си отиват бързо, добавя тя и думите й подчертават малка бръчица около устата.

„Италианците все пак са прости хора, много прости хора!”, просъсква изненадващо в един момент от разговора, смятайки, че не заслужават благополучието.

Да заминеш на гурбет

Клаудия решава да замине за Италия спонтанно през 90-те години. Свързва се с българин от тамошна агенция, която е посредник между италиански семейства и жени от България. Преди заминаването посредникът взима такса от всяка една от жените – 920 евро (голяма сума за 90-те години). Същевременно мъжът взима и паспортите им и ги държи в себе си през първоначалния период. Така придържането на жените към първоначалната уговорка е гарантирано. Впоследствие той иска нелегална такса от много от наетите жени през месеци наред (договорите им минават през него). Първата седмица Клаудия живее в апартамент заедно с още 3 жени и трябва да отиде там, където й кажат.

През годините Клаудия се е грижила за няколко болни в няколко италиански градове. Когато за първи път трябва да поеме грижите за болна жена, преминава единствено през домашна демонстрация как трябва да прелива кръв на болната. Дъщерята на старата жена, която е медицинско лице, й показва еднократно как се извършва процедурата, казвайки, че ако тестът бъде издържан, помощницата може да остане на работа. Клаудия се справя със и продължава процедурата, също така бие инжекции, мие, облича пациентката си. Задълженията й през годините включват и готвене, чистене, миене. След много години успява да се отдели от посредника, който първоначално й намира работа – нещо, което е много трудно като стъпка, защото той и фирмата му пазят ревностно своите източници на пари. Сега, най-после, Клаудия работи сама за себе си. Тя обаче или не знае или не се е интересувала каква пенсия ще получава.

Баданте

Броят чуждестранни домашни работници (почти всички от които жени) рязко нараства в последните години в Италия и в настоящето надхвърля 1 300 000 души. Поради това последните правителствени мерки в сферата на регулацията на нелегалната емиграция, се отнасят основно за тях.

Така наречените „баданте” – гледачки на стари хора или домашни помощници, идват основно от Източна Европа – Румъния, Украйна, Молдова. Интересното е, че въпреки наличието на голям брой българки, тяхното присъствие остава сравнително малко в сравнение с идващите от други страни от Източна Европа. Затова и стереотипът за българските „баданте” не е толкова укрепнал, колкото този за румънките и украинките. Има и жени от суб-сахарския регион или Латинска Америка, но броят им е относително малък. Немалка част от източноевропейските жени имат добро образование и квалификация. В някои случаи са работили в здравния сектор в родните си страни, но по-често са преминали някакъв квалификационен курс в Италия. Работата им е по-нискоквалифицирана от това, което биха работили в страните си, но те доброволно избират това.

Увеличаващото се търсене на домашни работници в италианските семейства се дължи на процеси в самите западни общества. От една страна населението им прогресивно остарява, от друга страна се наблюдава професионална еманципация на италианските жени. Домашните работници в страни като Италия компенсират пробойните в здравната и социална система. Грижата позволява на възрастните хора да прекарат късните години от живота си в домашна обстановка и дава възможност на семействата им да продължат да работят. Това е вид „частна“ здравна система, организирана в рамките на националната здравна система.

В Италия има различни видове семейни социални помощи на държавно ниво на член на семейство в зависимост от доходите, което допълнително може да улесни наемането на жени баданте. Често между ангажираните домашни помощници и семействата няма сключени формални договори за трудови взаимоотношения. Причината за липса на договори понякога е заради ограничените финансови възможности на италианското семейство, но това не оправдава крайния резултат – несигурната финансова и социална ситуация за работниците.

“Отчаяни за работа, много голяма част от тези помощници не изисква договори, който да упоменават заплащане, дневни почивки, здравни придобовки, отпуски и други видове придобивки”, се казва в проучване на Йейлския университет за условията за румънските “баданте” в частност.

Живот на “баданте”

Антонино Ферара е млад италианец, който работи като сътрудник в организация в Италия (свързана с регионална агенция по труда), подпомaгаща интеграцията на граждани с чужда националност. Покрай работата си той се среща с множество „баданте“ от Източна Европа. Самият той не харесва този термин и смята, че трябва да бъдат въведени други, професионални и неутрални названия като „домашни работници“.

Антонино споделя, че съществуват етични въпроси, които трябва да се имат предвид, като се започне от това, че еманципацията на италианските жени се оказва свързана с тежката работа на други жени, които са чужденци и които са пристигнали в страната, след като са взели избор да се разделят със семейства си. В добавка, съществуват и психологически рискове, като например факта, че човекът, за когото тези хора се грижат, може да почине. В добавка те зависят силно от физическото, както и психологическо състояние на пациентите си, което също може да има отражение върху психологическото им състояние. При разговорите си с тези жени Антонино стига до извода, че те нямат усещане, че живеят в общност, а че се справят най-вече „сами“. Това се дължи и на работния им ритъм – те трябва да осигуряват „непрекъсната“ грижа за възрастните хора. Трябва да оказват подкрепа във всички аспекти на всекидневния живот, от приготвянето на ястия, до лична хигиена и чистене на къщата. Като последица, те често напълно сливат жизнения си ритъм с пациента – без разграничение между личен живот и работа. Антонино разказва, че обикновено домашните работници имат един свободен ден, в който прекарват време с хора, споделящи тяхната култура.

Това право на свободен ден обаче не винаги бива уважено от „семействата-работодатели”. Затова и много рядко жените имат каквито и да е занимания извън работа, включително за неща като езикови курсове – те се оказват капсулирани в дома, в който живеят. Това се отразява както на интеграцията им, така и на психологическото им състояние.

Понякога се случва така, че браковете на жените баданте, превърнали се в съюз от разстояние, се разпадат. Географската дистанция, автономността им и нови сантиментални връзки могат да са причина за това. Това разказва и документалният филм на Стефан Командарев „Градът на жените баданте” (виж го тук), проследяващ събитията в северозападното селище Вършец, населено почти изцяло с мъже и деца, получаващи пари зад граница от „колония” баданте.

Площадите и улиците на Флоренция са огрени от меко есенно слънце. Клаудия обаче няма намерение да се разхожда из града, нито да го разгледа през съботния ден. Тя запотена тича из гарата, открива приятелката си, след това двете тръгват по дирите на шофьора, говорейки как някоя жена от общността им е спряла да ги поздравява. Двете жени вървят под ръка и се смеят, от време на време изпадат в словесен гняв, споменавайки някого. Срещата им е социалното им събитие за седмици наред. Градският пейзаж на Флоренция избледнява, а торбите, тяхното съдържание, автобусите, проблемите, домашните дрязги, кухненските съдинки и санитарни материали придобиват все по-силни очертания.

Мечтата на Клаудия е някой ден да се върне в къщата, която преди няколко години си е построила в провинцията в България с част от парите, спечелени в Италия. В същото време, въпреки новопоявилите се проблеми със здравето, тя все още отлага завръщането си…