От Лихтенщайн до Хирошима: Политическите псувни и техните последствия

След дописката ми „Тикай влака“ от миналата седмица, читателят Хари Славов бе направил следния коментар: „Кустурица филм трябва да направи по този случай, наградата на Запад му е в кърпа вързана“. Не съм сигурен, че въпросната гламавщина с тикането на влака ще е съвсем по вкуса на сръбския режисьор.

Историите на Костурица, поне някои от тях, са истински въртоп от страсти, те са естествена последица от етническите и религиозни сблъсъци, овладени донякъде от Тито - но изригнали с могъща сила след разпада на империята му, ръмженето им се дочува и досега. При Костурица занимателното, абсурдното или гротескното е само на повърхността, под нея са истинските внушения.

Неговите герои никога няма да се разберат, колкото и да се опитват да ги укротят новите „модератори“ - използвам тая кротка дума, за да не предизвикам още с началото на дописката псувни по адрес на днешните дресьори на света; дресьори-инфантили, които се опияняват само от зловещото плющене на камшика и никога не се замислят за последиците от вмешателствата си.

„Хората“ на Кустурица псуват държавата си с кеф, в кръчмата, пред всички. Става един и изкрясква: „Да ти еВа и държавата!“ Друг обаче веднага го допълва – „Лихтенщайн!“ Тоест, уж псуват невинната държавица Лихтенщайн. Обаче всъщност са наругали здраво своята. Ние сме си по-съобразителни – в смисъл,че изобщо не псуваме публично държавата си, каквото и да ни е сторила тя. И може вече съвсем да не ни зачитат ония, които я управляват - все ни е тая, поне така изглежда.

То и кого да псуваш. Малцина от по-обиграните ни политици, макар и със закъснение, разбраха, че има опасност да замязат на новите навлеци, че те ще ги завлекат в небитието и направиха опит да се дистанцират, за да не се самозаличат. Хитра игра е обаче тая, искат се много умения и сръчности, няма да е лесно да се предпазят от кирчовщината. Все пак, при цялата им разсеяност и невзискателност, някои проумяха, че не е добре да се мотат пред публиката, окичени с етикета „Ортаци на Простофилите“.

Бойко си остана абониран да доминира във всички избори - от това обаче няма никаква реална полза. Вече започва да изглежда като съветския вожд Брежнев, който усърдно попълваше биографията си с нови и нови ордени и медали - и парадният му мундир беше заприличал на иконостас.

В навечерието на всички избори, и още повече след тях, Бойко се люшка пред един и същи въпрос: дали да бъде „твърд“ или „мек“ с простофилите – и, както се очаква, днес е едното, утре – другото. В останалото време си гали своя иконостас.

В някои моменти е направо шармантен, наскоро ни стресна с твърдението, че вече бил „мека топлина“?! „Някои могат да ме упрекнат в мекота или мека топлина, но това е по-правилното“ – поясни той бъдещите си отношения с тукашните политически лидери. И това вероятно е успокоило донейде привържениците му – те предпочитат да го виждат като „Падишаха“, както го нарекох преди много години, „мека топлина“ е лаф, подходящ за „дизайнерския“ речник и той с основание е уплашил хората му.

Обаче един от признаците на тази „мекост“ е и липсата на памет. Бойко вече не помни какво е казал навремето за Ненчев, който сега му се вижда напълно подходящ да бъде нещо като български посланик в Украйна. Това е същият Ненчев, който се самонарече „стар тъпан“ и се чудеше, защо публиката не се радва достатъчно на признанието му. Тези хора не знаят дори как да се похвалят. Преди седем-осем години Бойко се изказа доста сурово за „тъпана“, когото бе нагласил като военен министър - дори не го защити, когато го заподозряха в някаква корупционна сделка. Сега обаче го намира за напълно подходящ за Украйна – може би ще се бори с тамошната корупция, от която пропищяха дори американците.

Между другото, откакто ни налази кирчовото безхаберие – което усърдно произвеждаше безвремие, посланиците ни по света се настаниха в техния си рай, никой не се занимава с тях, повечето само махат усърдно ваксаджийските четки.

Неотдавна, по Нова телевизия, посланикът ни в САЩ Георги Панайотов, обясняваше, че първите два самолета Ф-16, отдавна предплатени от България, ще се довлекат тук през лятото или есента на 2015. Едва тогава, ако и този срок бъде спазен. За останалите шест самолета, също предплатени преди години, изобщо не се говори. Сигурно е очаквал, публиката масово да си хвърля капите от възторг.

Само че блюдолизането все още е предпочитания спорт предимно на политическите ни псевдоелити – тези несръчни и недобре ориентирани „хигиенисти“; в Народа, конкретно аферата с Ф-16, събужда единствено неприязън, може би дори и някакво самосъжаление, че не ни зачитат за нищо, имат ни за нищо – и това презрително отношение ще се засилва все повече. Напълно заслужено, защото тукашното слагачество достигна невъзможни висоти.

Как тогава Подоляк, човекът на Зеленски, нахално да не ни се ерчи: „Давайте оръжия, за да не ви се наложи да давате хора!“

Това си е направо каруцарска заплаха, тоя направо ни казва, че гледат на нас като на пушечно месо. Но никой не се занимава с него. Хак ни е: щом отбелязваме Шипченската епопея с няколко протрити лафа от политическата словесна сухоежбина - и в същото време осветяваме Българския Парламент с цветовете на украинското знаме. Сами си определяме мижавата цена.

Истинската цензура е в премълчаването на тия неща. А те замърсяват колкото атомната бомба над Хирошима, даже и повече от нея, защото се наместват трайно в колективната ни Памет. И няма сила, която да ги изчегърта от там. Следващите поколения изобщо няма да знаят, кой пусна атомната бомба над Хирошима – и по този начин отмени всички граници пред човешкото варварсво. И тази година някои телевизии въобще не отбелязаха, чия е била заслугата за тази опустошителна акция – в замяна на това ни показаха, как кметът на Хирошима опрощава престъпниците. И той изобщо не спомена, чия е била Бомбата.

„Списъкът на Шиндлер“ – в налудната интерпретация на Кирчо – дълго занимава и забавлява публиката. Сега остава тя да се сети, че крайно време е за един „Списък на политическите лузъри“, ако вече не е късно да бъде огласен. Факт е обаче, че поне нашите хора, които напълно заслужено трябва да имат място в него, отдавна се чувстват неприкосновени.

Значителна част от световния политически елит е „урсулизиран“. Навремето Валери Трирвайлер, съпругата на френския президент Франсоа Оланд, го нарече „ненормално обикновен“. Нека види сега, какви поразителни екземпляри върлуват днес.

И в това отношение тукашната цензура е достигнала скотски измерения, тя е напълно подчинена на кройката, налагана от либералните медийни „дизайнери“. Нашите главанаци без никакво притеснение цензурират дори влиятелни американски издания, това са безподобни послушници, които представят една тотално фалшива картина. При всички упреци към съдебната ни система, дори тук нямаше да прикрият мошеничествата и мизериите на „Клана Байдън“. Само отделни гласове успяват да пробият обсадата – например Борислав Цеков в „Труд“.

Да се върнем при Костурица. За доста от нашите първи хора е напълно подходящ един негов лаф - направо им залепва като родилно петно. Потърсих го специално в разкошната му споменна книга „Смъртта е непотвърден слух“, (издание на „Колибри“) , за да го цитирам точно. Бях я чел преди десетина години, но и сега не можех да се откъсна от нея и отново я прочетох с превелико удоволствие, наистина е разкошна.

Лафът, за който споменах, е „търчипиш“. Той идва – цитирам – от „заблудата, че можеш да търчиш и да пишкаш едновременно, а при това да останеш ненапикан“. Кустурица има предвид хората от кинобизнеса, но въпросната дума някак удобно приляга и за някои от по-първите ни хора. Търчи-лъжита. И вечно напикани от безразсъдно и често безразборно прислужване.

Още в много отношения Кустурица ни кара да се замислим за българската ни Съдба. Ето един фрагмент, който ще ни убеди в това, цитат:

„Постигнеха ли успех, стойностните босненци бягаха от родния край, най-често по политически причини. И Босна си оставаше страна без стил също като третокласните футболни отбори, които талантливите играчи постоянно напускат. Не само заради незавидните финансови условия. Най-много заради провинциализма и тесногръдия поглед към живота, който беше в ръцете на най-долнопробната политическа фукара. Чувството за красота отдавна бе изпратено в изгнание, и то по кратката процедура… Всичко това отговаряше на мижитурките – вековно, но пагубно явление за Босна“.

А ние?

Нямаме ли предостатъчно основания и ние да се запитаме, дали и днешна България не се е превърнала в страна без стил?

Освен в нескопосаното слугинуване…

Кеворк Кеворкян