В ямболско училище с името на Христо Смирненски, четвъртокласници с маски бият шамари и налагат своя съученичка. И ритници в корема имало.

Друго момиче снимало видео, за да докаже системен тормоз в училището си. Иначе няма кой да повярва. След това същото момиченце е заплашвано, че а се появи в даскалото, а ще бъде пребито.

Класната ръководителка, жена на име Таня Йовчева, с погнуса говори пред репортер – „сега да правим от мухата слон ли?“. Губите енергия, казва  даскалицата, и на мен, и на обществото. Шамарите били „незначителни неща“. Било игра и „малка волност“, казва даскалицата, презираща всички, които правят проблем от някакви си шамари и ритници в 4-ти клас.

Директорът, сивокос човек на име Димитър Бояджиев, нежно обяснява – няма такова насилие, каквото искат да представят. Пуснал анкета сред децата – че да разбере какво става. Не бил взел господин директорът мерки, защото никой не подал сигнал в писмен (ПИСМЕН) вид. Аз мога ли – пита директорът, на цялото училище да знам къде какво става…

Можете, другарю директор. Можете, а и така трябва.

Също така трябва, в такъв един случай, като описания в училището, носещо името на Христо Смирненски в град Ямбол, да се направят някои нещица…

Едно. Всички родители спешно да се съберат – да разберат кои са били децата биячи, какво е превърнало едно момиченце в жертва, какво изобщо е станало в тая класна стая. И да реагират. Да обяснят и да накажат, когот трябва. На административен език – виновниците трябва да са санкционирани.

Две. Класната ръководителка, която се оплаква, че журналята й хабят енергията – без капка съчувстие да бъде уволнена. На мига, след изричането на думите –да-не-правим-от-мухата-слон.

Три. Директорът немедлено, светкавично, със скоростта на светлината да бъде сменен. Махнат. Какво да го натоварваш този сивокос човек, който сам не може да осъзнае товара на директорстването и жално вдига рамене – е аз мога ли да знам навсякъде в училище какво се случва...

Четири. Възмутени от това всеобщо училищно скудоумие, всички родители, всички граждани на Ямбол, всички българи, гледали телевизия и видели тоя разказ и участниците в него – трябва да се вдигнат. Да не понесат ни един едничък ден повече с такава училищна реалност. С такава глупащина от страна на възрастните и жестокост от страна на биещите ученици.

Пето. По радиа и телевизии, по вестниците, на улицата, всички трябва да тропат нервно от крак на крак и да  викат – ах, как позволихме това да се случи, как да  оправим нещата сега, така щото да спасим нашите деца.

Да.

Всички тука сме с атрофирала чувствителност. Никак не ни е ясно кое е най-важното.

Оставили сме най-важното да седи на един чин, самичко в училище, и децата на простаците да му бият шамари със смях. И то да си мълчи тихичко, да пуска сълзи и да знае. Да знае, че такава му е съдбата, такъв му е животецът български.

Не му е било писано да се роди другаде, някъде, където ще го защитят, когато го бият, а учителите няма да викат – бе това е само игра, бе. Някъде, където няма да изглежда на всички хора естествено да те млатят и ритат на чина ти, докато дори не се съпротивляваш. Някъде, където би имало значение, че майка ти плаче и те оплаква…докато никой нищо не прави за пребитото й детенце.

Някъде другаде.

Но това момиченце, с шушляково яке е бедно. Бедно е откъм родина, откъм нормалност, откъм смели хора наоколо, които да станат и ей така, да се провикнат – кой ще биете вие, бе, келеши?

Това момиченце навярно знае, или с кожата и косите си усеща, че нещо много не е наред. Да я бият, да я унижават, да се счита това от възрастните хора за нормално.

И навярно се е примирала.

Какво да се прави, сигурно си казва битото момиченце от училището с името на Христо Смирненски – не всеки е случил на живот.

Следващият път ще се родя другаде, тайничко си казва тя и затваря очи. Следващият шамар иде.

Автор: Ева Истаткова / Lentata.com