Огромната заслуга на Трифонов е, че събра гласоподавателите, които не бяха готови да отидат при ДБ или ИСМВ. Но дойде времето на огромната отговорност. Все още има време, за да не разпилее Слави тази последна надежда

Проф. Евгений Дайнов в Дойче Веле

Често предупреждавам студентите си да имат предвид, че България е бавна и половинчата страна. Колебае се прекалено дълго преди да вземе разумното решение; а веднъж вземе ли го, прави това по колеблив и нерешителен начин от страх да „не се мине”. Резултатите от тези избори, както и първите събития след тях потвърждават горното. Иде реч за половинчат опит за смяна на начина на живеене който, на всичкото отгоре, е на път да бъде провален.

Поне от 2013 година е ясно, че българското общество се опитва да скъса с модела на 1990-те години - с управлението на силата, с наглостта, с крадливостта, с простащината и политическата чалга. Иска, накратко, да стане цивилизовано общество, чувстващо се удобно в 21-ви век. Тогава, обаче, този опит остана заключен в София. Останалата част от страната схващаше управлението на силата като силно управление, наглостта - като мъжественост, а простащината - като народняшка непретенциозност. Накрая всички пак вкупом гласуваха за Борисов: софиянци - за да ги „пази от комунистите”; в провинцията - защото „Бойко е наше момче, народно”.

Как се стигна дотук

Към пролетта на 2019-та година в София цареше затишие след голямото зимно мръзнене по зелените протести. В провинцията, обаче, подкрепата за Борисов се пропукваше. Хората, смятащи себе си за „обикновени”, се обръщаха срещу Борисов, чувствайки се обидени от неговата все по-очевидна простащина. Средният българин е, все пак, приличен човек и, макар търпелив, в крайна сметка осъжда минаването на границите на приличието.

През 2020 година София отново се разбунтува, този път (и за пръв път от 1997 година насам) подкрепена от цялата страна. Доста бързо се разбра какво искат хората. А то беше повторение на 1990-та: пълна смяна на начина на живот, преосноваването на обществото върху нови ценностни и принципни основи, подобаващи на европейска страна, достигнала 21-ви век. Искането на софиянци от 2013-та беше станало искането на поне половината от народа.

Мнозинството, обаче, не беше готово (България е бавна страна) да последва политическите носители на това искане, т.е. Демократична България и „Изправи се! Мутри вън!“. Те все още изглеждаха прекалено софийски, някак префърцунени. В пролуката между искането за пълна промяна и подкрепата за нейните очевидни носители се появи подкрепата за „Има такъв народ“. Промяна - да; ама да гласуваме за момчето от народа, а не за адвокатите от София.

Заслугата на Трифонов

Това е огромната заслуга на партията на Трифонов: да събере и насочи срещу ГЕРБ онези анти-ГЕРБ гласоподаватели, които не бяха готови да отидат при ДБ или ИСМВ. Все пак посланието „Ще правя, каквото искат хората” звучи по-разбираемо и по-привлекателно за хората без претенции, от „Ще възстановя законността и парламентарната демокрация”. А „хората”, гласоподавателите на Слави, искаха да няма повече ГЕРБ. В случая Тошко Йорданов е прав: „тиквата” (по неговия израз) беше свалена от власт от ИТН.

След огромната заслуга, обаче, дойде времето да се носи и огромната отговорност. И тук лъсна политическата безпомощност на Слави Трифонов. Той се оказа напълно неспособен да преодолее природния си популизъм. Пояснявам. Популизъм е, когато кажеш, че „ако народът реши всички да ходим със зелени гащи - ще ходим със зелени гащи”. Конституционен демократизъм е, когато кажеш: „Който и да реши, че аз трябва да ходя със зелени гащи, няма да го направя, тъй като Конституцията ме пази както от тиранията на държавата, така и от тиранията на мнозинството”.

Когато си популист, „даваш” на „народа” онова, което си представяш, че той иска да получи. А „народът” е способен да формулира предимно околичествяеми неща: повече детски градини, повече пътища, повече хеликоптери, повече космонавти - точно онова, което Трифонов обяви като приоритети на предлаганото правителство. Когато си конституционен демократ, не „даваш”. Обясняваш, че за да има „повече”, първо системата на държавното управление трябва да бъде приведена в определена форма, така щото тези неща да започнат да се случват рутинно, без героическо напъване.

Кой може да "смени" модела?

Ако си конституционен демократ, накратко, обясняваш на „народа” как точно трябва да стане онова, което той заявява като „не искам вече това, искам друго”. Разясняваш, убеждаваш, просвещаваш. Все пак политическите партии са, освен всичко друго, и педагогически организации: те образоват своите членове, гласоподаватели и обществото като цяло. По този признак ИТН не е политическа партия, а едноличен популистки проект.

Само конституционните („либерални”) демократи могат да „сменят модела”, тъй като те могат да си представят желания модел и да разчертаят пътя от единия към другия. Популистът такива неща не умее да си представи. Затова конституционните демократи могат да предлагат политики на пълна промяна на начина на живеене, докато популистите могат да предлагат допълнения към вече съществуващото - например, още магистрали.

Теглим чертата и виждаме, че ИТН, поради своята популистка природа и съответните липса на познание и въображение, не може да запълни със системни политики своето обещание за „друго”. Не може да „даде на народа” това „друго”, а само - допълнения към „същото”. Не може, докато е на сегашния си акъл, да изпълни огромната историческа задача, с която е натоварена.

Обещание, което се оказа без съдържание

Това е кардиналният проблем на предложението на Слави Трифонов, а не - кой какъв е в проектокабинета му (повечето са прилични и качествени хора) или кой му го бил „редил”. Имаше обещание, което се оказва без съдържание. Тази празнота може да се запълни единствено след консултация и преговори с конституционни демократи, каквито са и ДБ и ИСМВ.

Все още има време за това, стига да е налице онази воля за разговаряне и научаване, която идва от скромността на приличния човек, посветил се на общото благо. Такъв човек знае, че демократичното управление е екипно, а не единолично занимание. Много глави, които са в постоянно общение помежду си, винаги мислят по-добре от една отделно взета такава.

Бавна страна е България. И все пак има напредък. Предишния път, през 1990-та, когато хората поискаха смяна на системата, мнозинството все пак гласува на БСП доверието да стори това. Днес искането за промяна не е, за радост, насочено към ГЕРБ. Основният носител на надеждата е ИТН и ако ИТН разпилее тази надежда, това допълнително ще разбие вече разклатените основи на конституционната демокрация у нас. Обещаното „друго” ще се окаже някъде много, много далеч.