Вероятно на всички българи им прави впечатление, че самоубийствата у нас се увеличават.

Наблюдаваме вълна от суицидни опити и осъществени самоубийства.

Всеки ден медиите съобщават за хвърлили се от високи етажи всякакви хора, решили по някаква причина да сложат край на живота си.

Според Националния център за обществено здраве и анализи у нас всеки ден се самоубивали средно по 2 души. Суицидните опити били 3 000 годишно, а успешните опити за самоубийства са между 750 и 800. Статистически погледнато, според НЦОЗА, средно по 7-8 българи всеки ден правят опит да се самоубият, и средно 2-3 от тях успяват. Това представлява 0,12 промила (или 12 души на 100 000) от населението на страната.

Такива са официалните данни, но те се базират само на регистрираните случаи в Регионалните здравни инспекции. Истината е далеч по-мрачна, тъй като системата на тези служби далеч не отчита всички самоубийства.

Много от тях по различни причини (семейни, служебни, политически, професионални и др.) не се идентифицират като самоубийства, а като нещастни случаи, инциденти, инфаркти, различни болести, старост и т.н.

В медиите изтекоха и други официални данни: 11 000 самоубийства за 10 години, значи, пак официално, доста повече средно на година, не 800, а 1 100, това число е с 37,5% повече.

По данни на Демографския институт числата в суицидната сфера всъщност са други: около 6 000 души у нас всяка година правят суициден опит, обикновено научаваме за малка част от тях, при тези опити успяват около 1 600 опитали се да се самоубият. Излиза, че самоубийствата са почти два пъти повече от официално обявените.

Тази разлика не бива да ни учудва, в България отдавна има традиция лошите истини да не се казват, „да не тревожим хората”.

Според класическата дефиниция на Емил Дюркем „самоубийство е всеки смъртен случай, който пряко или косвено се явява следствие на положителна или отрицателна постъпка, извършена от пострадалия, ако той е знаел за очакващите го резултати”. Според тази дефиниция, гол-ма част от загиналите в катастрофи, шофирали шофьори и мотоциклетисти могат да се третират (знам, че това ми становище е спорно) и като самоубийци. Това увеличава числото на самоубийците с още поне 400 души годишно. Те стават около 2 000, или 28,6 на 100 000, или около 0,3 промила.

Какво излиза: 16 души на денонощие правят опит да отнемат собствения си живот, 5-6 от тях, уви, успяват.

Значи, на всеки 90 минути, на всеки час и половина, един човек у нас прави суициден опит, а на всеки 4 часа един самоубиец постига целта си да прекъсне сам живота си, включително и с автомобилна катастрофа.

Как се самоубиват българите?

Като изключим спорните самоубийци при автокатастрофи по пътищата, повечето от самоубийците (55%) се хвърлят от високо, този начин все повече се използва, самозастрелват се 14%, обесват се 10%, отравят се 9%, ползват нож или друго режещо средство 7%, хвърлят се под движещо се транспортно средство 3%, самозапалват се 1%, други начини – 2%.

Как изглеждат нещата в демографски план?

Знаем, че всеки час България намалява средно с по 9 души, на всеки 4 часа населението намалява с 36 души (4 по 9 души на час), като 1 от тях е самоубиец.

Това е истината: на всеки час имаме по 1 суициден опит, а на всеки 4 часа един български гражданин окончателно и безвъзвратно свършва със себе си. Тези числа фактически ни качват на върха в Европа по относителен брой на самоубийства, заедно с Литва и Унгария. За последната една година, по данни от медиите, 9 души се самозапалиха, включително и един случай пред Президентството. В целия останал свят е за една година медиите съобщиха само за един-единствен случай на самозапалване, в Япония.

Самозапалването у нас май стана рутинна работа и от Пламен Горанов насам въобще не впечатлява вече никого.

Още нещо, по официални данни средно на година у нас се самоубиват по 50-60 деца. Значи, всяка седмица се самоубива едно българско дете. Ние сме много напред в класацията по детски самоубийства.

Очертават се няколко зловещи тенденции:

1.) рязко нараства броят на суицидните опити;

2.) намалява средната възраст на самоубилите се българи;

3.) нараства съотношението между броя на успешно реализираните самоубийства и броя на опитите за самоубийства, в ЕС съотношението е между 1:8, а у нас то става 1:4, даже 1:3, което говори за категорична суицидна решителност;

4.) налице е и тенденция за съчетаване на самоубийството с убийство на друг човек (суицид плюс хомицид) и т.н.

От друга страна, вече близо две десетилетия у нас функционират щедро финансирани с милиони левове Национални програми по суицидопревенция и суицидопрофилактика. Първата беше за периода 2000 – 2006 година.

Сега работи Национална програма за 2013 – 2018 год. Нейните цели, меко казано, са твърде обтекаеми и смешни, например, „създаване на вертикални и хоризонтални структури”, „приоретизиране (правописът запазен, няма дума приорет) на предстоящите задачи”, „внедряване на програми за… обкръжение на парасуициданта” и др. Парите успешно се усвояват от държавни институции, от „наши хора”, главно за… виртуално обучение на разни „целеви групи”, като тези групи включват почти цялото население на България – „ученици”, „възрастни”, „жени във фертилна възраст”, „самотни” и др. без да е ясно как ще стане това обучение.

Практически резултати за 16 години работа, естествено, няма никакви, ако съдим по статистическите данни и от тъжните вести по медиите за увеличаващия се брой на самоубийствата, но парите се усвояват както трябва.

Мисля, че причината за вълната от самоубийства е в плачевното състояние на общественото психично здраве, в срутената здравна система и в нравствената деградация на българското общество. Отдавна е известно, че увеличаването на самоубийствата е признак за морално бедствие и отчаяние на нацията.

Акад. Петър Иванов, Демографски институт