В българската политика е възможно всичко – например, можеш сам да си отрежеш главата с езика си.

Само си представете тази кървава сцена: горкият език, който има съвсем друго предназначение, внезапно се превръща в гилотина - и главичката ти отива в кошчето, заминаваш си.

Политиката вече се е превърнала в надприказване с глупости, рядко се чува смислена реч, а съвсем скоро и изобщо няма да се чува. В нея са невъзможни словесни магьосници като Дертлиев, Пантев или Радичков, примерно. Езикът няма друго предназначение, освен като инструмент за кърваво възмездие - хряс-хряс, и поредната глава се търкулва по стълбището на Министерския съвет.

Така се случи напоследък – и три глави се затъркаляха наведнъж по въпросното стълбище. Езикът на единия министър бе особено предизвикателен - сякаш за хора като Нанков е натъкмена фразата, че устата им е по-голяма от главата. Трябва наистина да не се чуваш какво казваш, за да изпуснеш признанието, че пет пъти си настоявал фирмата „Трейс“ да оправи пътя убиец край Своге, а оттам изобщо не ти обърнали внимание. Нанков изръси това – и дори не схвана, че превърна езика си в гилотина за собствената си глава.

Усещате ли през последните няколко седмици, че процесът на „глуполене“ /думата е на Иван Славов/ е намалял чувствително? Защо е така? Познахте - защото Захариева не се обажда, пази си главата. Вероятно замисля някаква инициатива за Западните Африки.

Разбира се, Плевнелиев е абсолютният шампион на словесната разюзданост. Сега върти нов номер: отива в някое телевизионно студио, уж за да представи текущи подробности около бременността на Деси – и веднага се захваща с Радев, той няма мира, докато не изтърси дневната си доза глупости по адрес на президента.

Ще кажете обаче, че не успя да си отреже главата за пет години, въпреки че наговори доста щуротии. Да, де, но отряза за дълго време мераците на ГЕРБ за президентския пост и не им остави друга възможност, освен да се чекнат край Радев.

Цветанов пък е нещо съвсем специално: каквото и да говори, главата му остава все на мястото си. Едно от обясненията за това чудо е, че той е виртуоз на невнятното говорене, което може би дори Падишахът в доста случаи не вдява - и вероятно това го спасява. Как да му отрежеш главата, когато не е много ясно какво казва.

Най-яркото езикогилотиниране, което със сигурност ще остане в Историята, е това на Симеон - ексцар и понастоящем брокер на недвижими имоти. На него специално никой не му е виновен, освен собственият му език. Когато през февруари 1990 година го попитах, дали има някакви претенции, включително и имуществени, към България, Симеон разигра етюда на Обиденото Величество: „Как, откъде-накъде, никакви, никога!“ – и толкова беше убедителен, че всички му повярвахме. И какво се случи след това? Зина уста - и подхвана Арията на Лапането, която продължава и досега.

В съда в Страсбург може да се опитат да залепят главата на Симеон – обаче в Историята завинаги ще остане лъжливото му изхвърляне, че не иска нищо, нищичко, от България.

Докато се разправя за имотите си, Симеон доста често се позовава на свещеното право на частна собственост. А на мен ми се иска и той, и останалите ни политици да се сетят поне веднъж, че правото на Народа на сносен живот също е свещено. Но за техните езици това е ненужно усилие.

В началото споменах Радичков - при едно от участията си във „Всяка неделя“, той разказа следната история. Веднъж се връщали от Киноцентъра с големия актьор Андрей Чапразов. Той карал един стар москвич, много пъти боядисван. Не го поправял много, но редовно го пребоядисвал, за да изглежда като нов. Стигнали някъде до ЦДНА, и изведнъж нещо изгърмяло отзад. Чапразов спрял колата и казал: „Задна лява!“ Излезли двамата, но не видели пукната гума, и четирите били здрави. Спукала се резервната гума в багажника!

Това е казано преди повече от 20 години – но изглежда, че е казано днес. Нещо повече: сякаш самият Господ ни гледа отгоре - и всеки момент ще ни го каже същото, но се колебае, понеже не е сигурен, че ще го разберем. Ала Радичков беше провидял Съдбата ни още тогава.

Резервна гума, хвърлена в багажника между останалата натурия - лежи си там, и изведнъж гръмва, за да привлече нечие внимание. Това сме ние. Но чува ли някой този пукот сред общото глуполене? Отговорът е ясен.

И все не смеем да се замислим - дори надмислим - над онова невъобразимо шествие, когато ослепени български войни са водени от еднооки. Страх ни е да проникнем до дъното на тази мрачна картина, защото може да се срутим от нейната обезумяваща сила.

Ами, ако някой с половин език води колона от неми - как ще изглежда това, по дяволите? Някакво божество - еднооко и с полуотрязан език води немите и слепите… Накъде?

В онзи разговор Йордан Радичков каза още нещо. Той все си спомнял за един филм на Фелини. При една от неговите героини, от крайните квартали на Рим, много дебела жена, ходят момчета да ги учи на любов. Едно от тях нахапва гърдата й и започва да я надува. А тя му казва: „Глупак такъв, това не се надува, не е балон! Като не знаеш какво нещо е е*ането, не се захващай с него!“

И Радичков завърши: „Та и ние така с демокрацията – тя не е това, за което я ползваме“…

Автор: Кеворк Кеворкян