Върховният административен съд в състав Добрева, Митев и Симеонова обяви за нищожен текста на  чл. 2, ал. 5 от  Наредбата за осъществяване правото на  достъп до медицинска помощ.

Съдът спря и действието до окончателното произнасяне.

В мотивите на съда се казва, че следното:

Дефинирането и въвеждане на процедура по създаването (генерирането) на код от пръстов отпечатък не е допустимо да става с наредба на МС която съгласно чл. 7, ал. 2 от ЗНА е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен, т.е. на закон. В случая обаче с приемането на чл. 2, ал. 5 от НОПДМП не са разписани условията и реда по приложението на този УИН, като представляваща по силата на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗЗО вече съществуваща част от информационната система на НЗОК със съответното му значение.

Напротив, тази част, този компонент от нея не е изграден досега и не е наличен в системата, като с разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата на практика се създава едно ново, несъществуващо в ЗЗО субективно материалноправно задължение за електронна идентификация на осигурените лица под наименование "електронна автентификация". Обстоятелството, че в § 1, т. 13 от наредбата се дефинира това понятие като "процес" на установяване или потвърждаване автентичността на лицето посредством електронно генериран уникален идентификационен номер, не води до извода, че нормата на чл. 2, ал. 5 е процесуалноправна и че генерирането на УИН на пациента е елемент от фактическия състав на процедурата по осъществяване правото на достъп до медицинска помощ.

На практика е налице дописване на закона и необосновано е твърдението на ответниците, че има само препратка към чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗЗО. Затова приетата от МС с този подзаконов нормативен акт (НОПДМП) нова ал. 5 на чл. 2 е нищожна поради липса на компетентност.

Отделно от това, чл. 2, ал. 5 противоречи на целта на Регламент (ЕС) № 910/2014 г., който има пряко и директно приложение и е приет, за да синхронизира реда за електронна идентификация в ЕС, за да е възможно при трансграничното движение системите да ползват съвместими средства за електронна идентификация на физическите и юридическите лица. В частта за здравеопазването изрично е цитирана Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и Съвета за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, като е посочено, че когато хората пътуват с цел лечение, достъпът до тяхната здравна документация трябва да е възможен в държавата, където се извършва лечението. Директивата от своя страна посочва, че целта е да се установят правила за улесняване на достъпа до безопасно и висококачествено трансгранично здравно обслужване в съюза и да се насърчава сътрудничеството между държавите - членки в областта на здравното обслужване, при пълно зачитане на националната компетентност по отношение на организацията и предоставянето на здравно обслужване. В случая е очевидно, че въвеждането на пръстов идентификатор, вместо на документ, който да съдържа информация за здравните данни на лицето и да осигурява достъп във виртуална среда до тях (електронна лична здравна карта или тя е съвместена с личната карта за самоличност) усложнява трансграничното легитимиране. Това противоречи на съюзното право, което цели унифициране на вида на идентификация с оглед придвижване, сигурност и получаване на медицинска помощ в държавите от ЕС.

Предвид изложеното жалбите, с които се иска прогласяване на нищожност на новата ал. 5 от чл. 2 от НОПДМП се явяват основателни и следва да бъдат уважени.

Отделно от това, съдът приема и Определение, с което спира действието на чл. 2, ал. 5 от Наредбата до окончателното решаване на спора по същество.
Делото бе образувано по жалби на ЦЗПЗ, Националното сдружение на частните болници и  ФБПФ.

И Решението и определението подлежат на обжалване пред петчленен състав на ВАС.