Противно на традиционните схващания, руските военни действия в Сирия не представляват голяма заплаха за съществуващия световния ред.

Това беше чисто и просто Владимир Путин: предшествано от липсата на всякакво военно струпване, обсъдено тайно със западните лидери, а по-късно, одобрено от парламента на минутата. В действителност при определени обстоятелства това може в някаква степен дори и да бъде подкрепено.

Това, което отличава руските действия в Сирия от тези, предприети в Крим и в Източна Украйна, е техният институционализиращ характер. Каквото и да може да се каже по отношение на дългосрочните цели на Путин, сегашната ситуация изглежда абсолютно ясна: страна (Русия) е била помолена от чуждо правителство (Сирия), след като е разглеждана като легитимна от десетилетия и е представена в ООН и други международни организации, да окаже военна помощ на изпаднал в нужда режим.

Всякакви обвинения, че руските въздушни сили не атакуват толкова екстремистите от „Ислямска държава“, колкото политическите противници на Башар Асад, са безсмислени. Те вършат точно това, за което помоли сирийският диктатор, и нищо друго. Руснаците са убедени, че враговете на Асад са техни цели, след като Москва и Дамаск са съюзници – и това е достатъчно основание са намеса.

Но какъв е истинският смисъл на руския ангажимент в Сирия, дълбоката причина Путин да изпрати своите войски в чужбина? В отговора има два елемента: от една страна, той показва на своите сънародници, че Русия може да действа в различни части на света, тя е силна и могъща и може да ограничи действията на терористи; от друга страна той иска да изпрати сигнал на Запада.

Решаващо е Западът да разчете грижливо какво означава посланието – защото световната политика в обозримо бъдеще ще зависи от това как се разшифрова сигналът. Мисля, че е подвеждащо да се мисли, че е вярно най-широко разпространеното обяснение – че Путин иска да сключи нова сделка със САЩ и с ЕС, такава, че той ще помогне на Запада в борбата срещу ислямските екстремисти в замяна на забрава за Украйна.

Естествено, Кремъл не е толкова наивен да смята, че великите сили са свикнали с наличието на нестабилна украинска държава, поразена от водени от Русия сепаратисти, на границата на Европа. Посланието на Путин изглежда се отнася към друг въпрос, съвсем различен от създаването на подобни на тези от времето на студената война „сфери на интереси“ в света на XXI век.

Колкото и провокативно да изглежда, става дума за основите на сегашната глобална система и, преди всичко, за принципите на суверенитет и ненамеса. Според мен Путин е загрижен само от един принцип – собствената си позиция като доживотен върховен лидер на Русия. Той се грижи все повече за световен ред, при който, както той вижда нещата, принципът на суверенитета повече не е на уважение.

Той осъзнава, че през последните години Западът е настъпил към границите на Русия чрез разширяването на НАТО и ЕС; че той или е разрушил някои автократични режими или ги е привлякъл да станат по-кооперативни; че САЩ изграждат нова „коалиция на желаещите“, която може да свали всеки избран от тях политически водач. Това, което Русия защитава в Сирия, не е точно режимът на Башар Асад. Нито пък е битката срещу световната терористична мрежа.

Днес Москва се опитва да възстанови своята собствена представа за суверенитет, която само преди няколко десетилетия беше обща. Имайки това предвид, Западът може би трябва да преосмисли стратегията си спрямо Русия, опитвайки се да бъдат изгладени отношенията, но да спре преди да се ангажира в серия от компромиси с Москва.

През последните десетилетия и Западът, и Русия правят стратегически стъпки, които не са одобрявани от отсрещната страна. САЩ и НАТО подкрепиха отделянето на Косово през 1999 г. и след това признаха отцепилата се провинция за суверенна държава. Руснаците на практика постъпиха по същия начин през 2008 г.в Грузия, използвайки същата реторика за хуманитарна интервенция.

Тези два случая са много разрушителни за текущия международен режим - но никой не призова за международна конференция или спогодба за обсъждане и, най-накрая, узаконяване на хуманитарна намеса. През 2003 г. САЩ организираха коалиция за предприемане на война срещу Ирак, казвайки, че тази държава разработва програма за химически оръжия – твърдение, което не беше доказано по-късно; след това подобни коалиции бяха създадени в подкрепа на антиправителствените сили както в Либия, така и сега в Сирия.

Русия е убедена, че това е било пълно унищожение на традиционното понятие за национален суверенитет – и в някаква степен това се превърна в извинение за пренебрегването на правата на суверенитет на страна в беда. В случая с Крим през 2014 г. Москва действа по начини, подобни на тези на Запада – но докато западните сили решават да свалят правителства на нестабилни държави, руските лидери предпочетоха да окупират (формално или не) някои части от техните територии.

Естествено, действията на Русия бяха грубо нарушаване на международното право, но и западните интервенции трудно могат да бъдат наречени легитимни. И сега трябва да бъде направено нещо, за да бъде прекратена тази надпревара към пълно унищожаване на международния ред.

Да повторя, много политици са убедени, че Путин иска да размени някои отстъпки в Сирия срещу същото в Украйна, т.е. Русия да престане да подкрепя Башар Асад, а Западът да се съгласи с руската окупация на Крим. В такъв случай, вероятно, резултатът ще бъде само легитимиране на нелегитимни действия в различни части на света, приписвани към „сферата на интереси“ на някоя велика сила.

В замяна за добрите отстъпки, Западът трябва да промени напълно програмата си. Той ще трябва да се съгласи, че традиционният смисъл на суверенитет трябва да бъде зачитан, поради което на Асад трябва да бъде гледано като на законен владетел, а на някои територии от неговата страна трябва да бъде гледано като на насилствено анексирани било от „Ислямска държава“, било от някоя друга бунтовническа групировка.

Териториалният интегритет на Сирия трябва да бъде обявен за неделим, и Западът би трябвало не само да подкрепи действията на Русия, но да предложи изграждането на коалиция под руско ръководство (след като сега всички да трябва да признаят, че руснаците си вършат работата в Сирия доста ефективно).

Всичко това може, естествено, да се случи, само ако Москва преосмисли действията си в Украйна. Ако Русия иска да запази Башар Асад на власт, Западът може да премисли своята подкрепа за антиправителствените сили в Сирия, но да обвърже това с оттеглянето на руската подкрепа за сепаратистите в Донбас.

Подобна нова сделка може да се представи в много ясна форма: САЩ и ЕС се съгласяват, че Сирия трябва да бъде изградена отново при управлението на сегашния лидер, каквито и последствия да има това за човешките права (те не могат да бъдат по-лоши, отколкото са сега).

И така, световните сили потвърждават, че суверенните права са по-висши от правото на народа да се бунтува и от хуманитарните съображения. В замяна Западът иска от Русия напълно да прекрати подкрепата си за партизаните в Донбас, давайки ясно да се разбере, че ако украинското правителство поиска международна военна намеса в Донбас, това ще е толкова законно, колкото и руските действия в Сирия.

Така че сделката може да не бъде точно „Русия се отказва от Сирия и я предава на Запада, а Западът предава Украйна на Русия“, а повече от рода на „Западът признава Асад за владетел на Сирия и помага за премахване на опозицията срещу него, ако Русия признае суверенитета на Киев върху цяла Украйна и позволи на редовната армия да прочисти източните провинции от бунтовници“.

Такова споразумение ще бъде или отхвърлено, или развалено от Кремъл, и това ще покаже, че Русия не иска възстановяване на никакъв вид ред в международните отношения. Ако, обаче, Москва би искала да преговаря за такъв вариант (който всъщност ще изглежда много разумно за Кремъл), може да бъде постигнат истински пробив. И двете страни могат да поставят за обсъждане и решаване широк кръг от въпроси – от споменатия преди суверенитет до хуманитарна интервенция, използване на сила, защита на малцинства и т. н.

Естествено, всичко това няма да направи нашия свят повече демократичен и свободен, но непременно ще го превърне в по-сигурно място, където политиките на великите сили изглеждат много по-предвидими и, бих казал, днес това изглежда възможно най-добрият резултат, който би могъл да бъде постигнат.

Да повторя: в Сирия руснаците не правят нищо, което би могло да бъде разглеждано като нарушаване на международния ред. Поради което Западът или трябва да стои настрани и да чака изходът от рискованото руско начинание, или да подаде сигнал, че е получил посланието на Русия, разбрал го е и е готов да преговаря.

Вторият вариант е определено по-добър, особено ако той дава на световните сили възможност да се грижат за собствените си интереси, докато обсъждат основния въпрос за суверенитета.

Проф. Владислав Иноземцев, член на научния съвет на Руския съвет по международни работи. Анализът му е публикуван във в. „Индипендънт".