Д-р Павлин Петров развенчава мита, че сам мъж не става за родител

Беше немислимо в България преди години мъж да осинови изоставено дете, а през социализма темата въобще не подлежеше на дискусии. Тогава беше трудно дори за самотна жена да си вземе дете от дом и да го отгледа. Но ето че вече четири години русенецът Павлин Петров и малкият Емануил разбиват мита, че едно дете може да бъде щастливо само в семейство, състоящо се от съпруг и съпруга.

Бащата и още непорасналият му син вървят по общ път - ръка за ръка, учейки се един друг и сътворявайки една вдъхновяваща история, в която се разказва, че да отгледаш дете, е най-смисленото нещо в човешкия живот, пише Жанета Йорданова в Telegraph.bg.

Бащата Павлин Петров е на 41 години, психолог, доктор по педагогика, с опит в социалната сфера, който сега работи като експерт в БЧК - Русе. Емо пък е роден в Лом и преди да бъде осиновен, е отглеждан в три приемни семейства. Сега е първокласник в русенско училище, което се намира много близо до работата на тати.

Има и още един много важен човек в семейството - майката на Павлин и баба на Емо - Веселка, без която двамата мъже трудно биха се справяли. Откакто са заедно, живеят в близкия град Две могили, където са си купили къща с хубав двор и спокойна атмосфера. Отскоро семейството си има и нов член - двегодишното куче Джиджи, осиновено от приют и подарък за Коледа и Нова година на „едно много послушно момче“.

„Системата за осиновяване у нас наистина вече е съизмерима с европейските изисквания, щом се дава възможност на мъж да осинови дете и моят случай е показателен за това. Още повече, че не съм прецедент - в България има и други самотни бащи, които са осиновили деца. Не са много - доколкото знам, още един или двама, но има. Аз се радвам, че се случи за първи път и в Русе. Доскоро се смяташе, че да осиновиш дете, трябва да си семеен, да има бинарна система, в която да се развиват децата. Но сега, когато имаш силното желание и ресурсите, с които да отглеждаш и възпитаваш детето си - това е позитив по отношение на осиновяването“, казва Павлин.

Той е описал в книжка със заглавие „Пътят на осиновяването. Екзистенциално-преживелищен опит на един осиновител“ своите вълнения, надежди, страхове и опит в отглеждането на Емо. Тя е написана много интересно, чете се лесно и е в помощ на хората, които искат да осиновят или вече отглеждат хлапе от дом.

Самият Павлин узрява за тази идея, докато работи в приюта за безнадзорни деца към БЧК. Някъде тогава започнал да осъзнава, че има ресурса да поеме ролята на родител и отговорността за формиране личността на един малък човек.

„Спомням си обаче една случка. Имах разговор с приятел, който ми сподели, че иска собствено семейство и дете. Тогава получих инсайт (прозрение, внезапно просветление), че това, което искам, е да имам дете. Взех решение да си подам документите за осиновяване“, обяснява бащата.

Споделил намерението си с приятели, с родителите, с близки хора. Единствено не бил подкрепен от баща си, който живеел в друг град. Независимо от това Павлин решил да продължи напред. Осъзнавал, че ако не е силен психически, няма да може да се справи с трудностите. Защото всяко родителство е сериозно предизвикателство.

Година и осем месеца след подаването на документите дошло и дългоочакваното обаждане от служител на социалните служби. В душата му бушувало море от емоции - моят син, моето момче, най-после ще го прегърна! От този момент си спомня заръката на Антоанета Ябанозова, директор на областната структура на БЧК - Русе и един от хората, които най-силно го подкрепят: „Наспи се много добре, защото оттук нататък животът ти ще се преобърне на 360 градуса“.

Докато пътуват с колата към Русе, и бащата, и 4-годишният тогава Емо са под силен стрес. Всичко е ново и за двамата. Първата изненада за детето е, че се качва с асансьор до новия си дом на петия етаж. Следват месеци, в които единият се учи да бъде родител, а другият - син. Трудно е, особено за момчето, което е преминало през три приемни семейства и се пита дали този път ще има сигурност, или отново ще го изпратят при други хора.

„На втората година разговарях с него дали се е притеснявал, когато е дошъл у дома. „Вече не, защото разбрах, че сте добри хора“, отвърна синът ми. За мен това беше ясен знак, че той се е успокоил и намира територията като своя, а хората - като свое семейство“, продължава разказа си Павлин. Според него е важно през целия период на адаптация на детето да се проявяват толерантност и разбиране, да се обръща внимание на всеки негов сигнал на страх, дори и той да изглежда незначителен.

„Характерът на детето се формира чрез системност и постоянство във възпитателните изисквания“, убеден е бащата. Според него е много важно също да се каже на момчето или момичето, че е осиновено, в случай че то пожелае един ден да бъде запознато с биологичната му майка.

Биологичните родители не бива да са тема табу

„Ако Емо един ден поиска да се срещне с биологичната си майка, ще го заведа при нея. Осиновените деца трябва да имат ясна информация какво се случва с тях, откъде са дошли. Това е най-добрият вариант за тях, защото тогава подреждат пъзела в главата си и намират себе си. Те се запознават със своя род, а това е много важно. Аз съм благодарен на жената, родила Емо, защото тя е човекът, който е създал живот. Благодарен съм и на приемната му майка, която е поставила основите на неговото физическо и емоционално развитие. Постигнала е страшно много и ние надграждаме това оттук насетне, за да може той да изгради собствения си живот“, категоричен е бащата писател Павлин Петров.