Поредният печален инцидент в 52 ОУ разтърси страната и отново почерни образователната ни система. А дали преди тя беше бяла…

Синдикат „Образование“ за пореден път заклеймява най-големия проблем на системата – агресията и алармира за липсата на всякакви лостове за противодействие, както в законите, така и в желанието на обществото да даде отпор на този бич на нашето време.

Учудващо е насочването на обществено внимание към действията на медицинските лица в 52 софийско училище, защото в подобни случаи намесата на лекарите е последствие, а не превенция.

В режима на финансова рецесия на образователните институции в следствие на делегираните бюджети, медицинско лице се полага на училищата с минимален брой 800 ученици, което лишава над 70% от съществуващите училища от цял щат за медик. За съжаление, медицинските лица в общинските училища се назначават от кмета на общината, което не е в интерес на доброто управление и субординация в учебното заведение.

Огромна е ролята на медицинския специалист (медицинска сестра или фелдшер) или лекар в училище, но поради пестене на финансови средства и политически сметки, българското общество се убеждава, дори и от служебния министър по здравеопазване, д-р Илко Семерджиев, че няма необходимост от лекари в българското училище, защото в него има само здрави деца. Факт е, обаче, че това далеч не е така и доказателство за това е  високият процент на ученици с диабет, алергии, астма, деца със СОП и т.н.

От всичко казано дотук следва, че ако образованието стане финансов приоритет, както ни обещават всички и ни заделят 6% от БВП, то всяко училище ще има пари и за лекар, и за квалифицирана професионална охрана в коридорите.

Едва ли някой се заблуждава, че присъствието на медицински сестри или фелдшери би намалило съществуващата агресия в образователните институции. Дори при всеки ученик да сложим лекар, агресията и трагедиите в училище няма да спрат. За да се случи това, трябват промени в образователния закон.

На българския родител трябва да стане пределно ясно, че има задължението да възпитава своите деца, а самият той носи наказателна отговорност при дефицит във възпитанието и агресивни действия на своето дете. Родителското участие в образователно-възпитателния процес трябва да се превърне от командно към  партньорско, каквото, между впрочем, е вековна традиция в българското образование.

Българският учител винаги е бил отговорен и съзнаващ ролята си не само да образова, но и да възпитава и социализира своите ученици. За тази цел той има неотложна нужда от предоставяне  на такива права, които да му дават възможността да противодейства на агресията, арогантността и безотговорното отношение на ученици с девиантно поведение, хиперактивни и изпълнени с гняв и агресия към останалите ученици. И ако, както е заложено в закона „Дамянова“, след трагичен инцидент – побой или смъртен случай, се структурира комисия, която да работи с детето в риск, това е гаранция, че образователните институции ще продължат да бъдат гладиаторски терени. Подобни комисии само потвърждават безсилието на МОН и липсата на политическа воля от българския Парламент за справяне с проблема. С огромно огорчение и възмущение трябва да признаем, че много родители приемат училището не като храм на знанието, което цивилизова и възпитава, а като сграда за социална услуга и третират учителите като детегледачи.

Ние от Синдикат „Образование“ призоваваме да се предоставят възможности и права на българския учител да въдворява и осигурява дисциплина в учебния процес. Настояваме да се вменят задължения на българския родител със съответна, адекватна и ефективна санкция при неспазването им. Крайно време е да се изпълнят всички обещания и  да се осигури на практика приоритетното финансиране на образователната система така, че да бъде обезпечен не само образователния процес, но и да има достатъчно средства и за лекари в училище, и за квалифицирана, професионална охрана. Ние продължаваме да отстояваме нашата позиция да се забрани със закон учителят да изпълнява охранителни и отбранителни дейности, които да бъдат в правомощията на специализирани институции. Ние имаме вековната традиция българският учител да бъде възрожденец, будител, просветител, дори наричан даскал, но не и охранител по коридорите на сградата или пазач на училищни дворове. А отговорността за децата и учениците е обща – на родители, учители, директори, институции и политици. Повече от 25 години опитите на гореизброените фактори да се изключат от този процес и свалят от себе си отговорността, да пренасочат цялата отговорност към училището и работещите в него, вече става все по-неприемлива, а трикът им вече не минава. Безспорна истина е, че, за да има бъдеще тази страна, трябват задружни усилия и отговорни действия на всички членове на нашето общество.

27.02.2017                                                      ЮЛИЯН ПЕТРОВ

гр. София                                                       председател на СО „Подкрепа“