Дъщеря написа покъртително писмо до майка си:

"Първите пет години си прекарвахме чудесно. Аз бях второто ти дете и ти много ме обичаше. Аз теб също. Може спомените ми оттогава да не са съвсем ясни, но определено са радостни. Бях много щастливо дете.

За съжаление всичко това се промени буквално за миг. Един ден се случи нещо ужасяващо, което не можех да разбера, което не можех да обясня и да споделя с никого, но знаех, че не е редно. И дори сега, когато вече съм омъжена, имам три деца и работя като учител, все още не мога да намеря точните думи за това, което ме сполетя.

Когато бях на 5 години, собственият ми дядо ми отне невинността, доверието в хората и ме накара да намразя света и всичко непознато. И както всяко дете с любяща майка, аз разчитах на теб. Спомням си ясно как след случилото се, седях в банята. Чувствах се омърсена, объркана и виновна. Не спирах да плача, но вярвах, че ти ще бъдеш до мен и ще ме защитиш. Само ти можеше да ме накараш да се почувствам по-добре, но така и не го направи. Ти просто излезе от стаята и ме заряза.

Но защо?

Защото и ти, и дядо ми сте страхливци. Бях стъписана от реакцията ти, никога няма да забравя болката, която ми причини. Не можех да повярвам, че ти допусна да се случи подобно нещо с мен и че не направи нищо, за да го превъзмогна. Трябваше да се справя съвсем сама и да се помъча да забравя. Това нямаше как да стане, болката и вината се бяха загнездили дълбоко в душата ми.

Като се обърна назад, виждам колко много поражения са ми нанесли те. Предизвикаха години безкрайна депресия, безнадеждност и хранителни разстройства. Преди шест години открих, че по-голямата ми братовчедка е преминала през същото. Дали някой й е помогнал? Не. Това е щяло да доведе до разваляне на имиджа на семейството. А и как да изпратят възрастния дядо в затвора? Там ли да прекара последните години от живота си?

Срамувам се, че съм част от това „порядъчно“ семейство. Знаете ли какво? Щастлива съм, че дядо ми сега е мъртъв, заслужава го. Радвам се, че изстрада последните си дни, макар че беше справедливо да страда и още. Малко му беше мъчението.

Сега ти, мамо, ме питаш защо не те посещавам често и ми казваш, че ти е мъчно, че не виждаш трите си внучета. Между нас я няма връзката майка-дъщеря и къщата ми също не е достатъчно хубава според теб. Твърдиш, че кариерата ми не е успешна, че не съм стилна, че животът ми не се е развил така, както ти си искала. Обвиняваш ме за толкова много неща и не изпитваш никакъв срам от това. Истината е, че изобщо не ме познаваш и никога не си и искала да ме опознаеш, а просто аз да бъда твое копие.

Мечтая за деня, в който ти ще съжаляваш и ще се извиниш, но дълбоко в себе си знам, че този ден никога няма да дойде. Много ми се иска да ми обясниш защо не ме предпази и защо не се държа като майка. За съжаление не си достатъчно смела да го направиш. Бих дала всичко, за да те накарам да усетиш болката, която изпитвам и до днес и която ти едва ли ще изтърпиш. Не си достатъчно силна. Затова искам да знаеш, че много те обичам. Виждам колко уязвима ставаш с всяка изминала година и единственото, което мога да направя, е да ти пожелая щастие до края на дните ти. Не заслужаваш да се чувстваш пълноценна, защото никога не си била такава.

Благодарение на лошия ти пример, знам какво да не правя и знам, че трябва да се вслушвам във всяка дума, която децата ми казват. Ще ги обичам и ще им бъда истинска майка. Винаги ще ги защитавам, независимо какво ми коства това.

Много съжалявам, че историята ни приключва така. Знам, че една прегръдка би била несравнима подкрепа и струва много повече от хиляди думи, но ти не я заслужаваш. Не мога да променя миналото..."