Първата дама на българското кино Невена Коканова днес би навършила 81 години.

Тя изигра обичаните образи на Ирина от екранизацията на романа "Тотюн", Лиза от "Крадецът на праскови“, Ана от "Карамбол", Жана от "Инспекторът и нощта", Тинка от „Момчето си отива“, учителката Николина Бонева от "Най-добрият човек, когото познавам". Мнозина помнят и ролите ѝ в "Сезонът на канарчетата", "Вечери в Антимовския хан", "Дом за нашите деца", "Константин Философ", "Опасен чар", "Търновската царица", "Дами канят", "Матриархат", "На всеки километър" и др.

Забележителната актриса е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница. Невена Коканова е потомка на аристократичен австрийски род по линия на майка си Елеонора – Фон Хелденберг. Бащата на Невена е бил царски офицер. Мъж за пример, стожерът на семейството. След 9 септември 1944 г. той е репресиран и за семейството настъпват трудни години. 

Започва кариерата си като стажант-актриса на 18 години през 1957 г. в Ямболския драматичен театър, без да има специално образование. После играе в театрите в Габрово и в Русе, както и в Сатиричния театър "Алеко Константинов" в София. Изиграва над 50 роли в киното. 

Нейн съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев. 

Коканова издъхва от рак през 2000 г., на 61 години.

Предлагаме ви да се потопим в мъдростта на думите на най-забележителната актриса на отминалите няколко десетилетия:

Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми.

Щастието, за да съществува, изисква много от човека. А енергията, с която ни е заредила природата, понякога отслабва, изчерпва се. Преживяла съм и радости, и скърби. Бивала съм горда, но съм познала и срама. Всичко, което е отредено за човека, със своите лоши и добри страни, се е докосвало до мен. Щастието се измерва с факта, че живеем.

Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен.

Не е нужно да пътувам надалеч, за да търся моя рай. Целия го имам тук, около себе си. Към този рай не е нужно да пътувам, защото той е в мен самата. Точно по тази причина пътуването е особено трудно - изминавам целия път само в сърцето си.

Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява!

Самочувствието е увереност.

Да си уверен в себе си. Имам самочувствието на щастлива актриса - бях отрупана с роли, за които може само да се мечтае. Киното ми даде популярност. То има много повече врати, много повече зрители, които допуска до себе си, отколкото тесните театрални двери. Негативната страна на самочувствието обаче е самозабравянето. Стремя се да се опазя от него. Аз спазвам принципа на нашия актьорски и чергарски начин на живот. Където ме поканят в страната ни, отивам. Убедена съм, че навсякъде има хора, които ще ме радват с присъствието си.

Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… От къде на къде? Това е моят си живот.

Онова, което е моят свят, моята душа, никой няма право да се докосва до него!

Имам необходимост да общувам с духовната сфера. Вероятно това е от най-ранно детство. Като момиче обичах да се потапям в литературата. Това беше най-лесният допир с изкуството. Действителността, претворена по художествен начин. Литературата оказа силно въздействие върху ума и духа ми. Породи желание да се занимавам с изкуство. С изкуството на претворяването.

Разочарованието винаги идва от човека, към когото храня особено доверие.

Такава е структурата на моето съзнание. Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт.

Талантът трябва да се пази. Да го опазиш от саморазрушение. Важно е артистът, който има талант, да възпитава у себе си човека. Човекът в неговия огромен смисъл. С неговите морални измерения. Актьорската професия изгражда съзнанието на хората. Тя борави с духовната същност на човека.

Говори се, че женствеността е застрашена, че намалява. Природата ще се погрижи да я опази. Женствеността трябва да се развива. Трябва да се мисли повече за правилата на общуване, за емоционалната култура. Хубаво е мъжът до-дълбоко да се вглежда в очите на жената. Дори само от желание да я запази. Жената може всичко. Като доказва това обаче, прави лоша услуга на мъжа. Нося у себе си женското подчинение. Големия поклон пред мъжа. Защото съм жена в плътния смисъл на думата. Обичам да бъда подчинена, но без да губя своето аз. Имала съм и винаги ще имам любовта. Ако тя не ме придружава, сигурно няма да съществувам нормално.

Аз съм артистка, животът е моето хоби.