В очите на всички сме идеалното семейство. Направо стожер на семейните ценности

 У нас идват да плачат и търсят утеха приятели в криза, като корпус за бързо реагиране сме по време на нечий развод, раздаваме съвети всякакви на близки с притеснения за живота, бъдещето и света въобще, пише Ангелина Александрова в Жената днес. 

С мъжа ми произхождаме от една черга, само дето аз съм по-образованата. Пред чужди хора, децата, роднините, няма да ни чуете да спорим –  ние сме най-хармоничният дует. В ролята на родители сме като тандем централни  защитници от любимия му първодивизионен английски отбор – безкомпромисни. Не ни минават нито хленч, нито детски шантаж.

Обзалагам се, че никому не би хрумнало да разсъждава за нашите взаимоотношения и семеен живот, ничия клюкарска същност не би искала да се превъплъти в муха на стената у нас. Направо изглеждаме скучни.

А биха се изненадали

Щяха да наблюдават в ступор как в продължение на двадесет години съпругът ми – пример за всички, перфидно и със системността на китайска капка успява да ме превърне в люспа от предишното ми същество. Без да ме малтретира физически. Да, признава формално постиженията ми, които хич не са малко. Но не пропуска да вмъкне някоя пренебрежителна реплика от рода на: „твоите лаладжийски истории“ по отношение на хуманитарната ми професия.

Иначе ме „уважава и цени“. Прави леко забележки, че след 10-часов работен ден не може да си говори с мен, защото пак работя. Пиша. А преди това съм сготвила. И съм общувала смислено с децата. И ще си легна в 3 часа. За да стана в 7 часа. И ще го събудя, малко преди да тръгна на работа след час.

„Не казвам, че не се справяш, но как се справяше майка ми! Тя винаги успяваше!“

Любимата ми свекърва никога не е изглеждала като супер герой, но някак си сянката ѝ започва да се увеличава като хвърлена от паметник по залез слънце. А иначе с нея сме единни, обичаме се, тя винаги е била повече мой гръб, отколкото на сина си.

Дали съм зачитана като жена? Въпросът е реторичен. Последния букет от него получих на сватбата ни. Когато децата се втурват вкъщи с накъсани от съседите рози или кокичета, баща им пренебрежително мърмори, че няма нужда чак пък толкова.

Личните празници? Той не обича такива неща

Приятели? Неговите стават общи, моите са далеч, ама, разбира се, абсолютно ОК е да идеш да се видиш с Мира в Русе, ама кога ще се прибереш? А не може ли по-рано? А, не, аз няма да идвам с вас, има да се върши толкова работа по къщата. А няма ли да вземеш и децата? Е, какво толкова ще ви пречат! Не, няма да те закарам, има таксита. Супер е, че ти предлагат работа в чужбина, но аз какво ще правя там? А, тази книга не я разбрах, значи – не е хубава. Какво като дават филм, който ти искаш да гледаш, я по „Дискавъри“ какъв филм върви за Хитлер! О, ще издават твоя книга? Ама за какво е? Е, па кой ли го интересува това?

И така нататък. Ден след ден. Без да се усещам, започнах да постъпвам така, че да няма упреци, иронични забележки, пренебрежителни погледи. Започнах да се свивам по начин, по който боли по-малко. Да се държа все едно раните по душата ми винаги са били там…

Любопитните мухи могат да чуят много още истории от хорските стени

Думите-камшици удрят с най-различен магнитуд: от силни крясъци до тихи коментари, от очевидно подценяване до не толкова явни забележки, които подронват вярата на партньора в силите му. Всички методи имат едно общо нещо и това е необходимостта от контрол, от надмощие; те са бягство от отговорност и маскират или отричат собствените провали на насилника.

В нечии семейства витае митът, че мъжът е по-умен от жената.

Тя му се възхищава, но не до степента, в която той се е вживял и очаква едва ли не преклонение. И мъжкарят-умник потъпква гръмогласно всичко, което каже тя. Какви ми ги говориш – това е наивно, непригодно, глупаво…

А тя вече смята, че той сигурно е прав…

В друго семейство той крие нуждата си от контрол над нея зад сарказъм, шеги и закачки. „Ама защо тя не разбира, че се шегувам?“ Може би защото обектът на този сарказъм, преследващ я у дома, пред приятели, сред роднини, очевидно се разстройва. И накрая тя започва да поставя под въпрос всичките си качества, постижения, цели, прозрения и интереси. Повечето хора смятат мъжа за забавен. Жената разсъждава така: “ А може би той не го мисли наистина? Може би чувството му за хумор е по-добро от моето…“

На друга стена любопитната муха ще разбере, че съпругът не е виновен за нищо.

Ако случайно сгреши, мантрата е: „Може и да съм сбъркал, но ти сбърка повече“.

Когато жената му каже, че я е обидил, той твърди, че не помни какво е направил или казал. Че тя е прекалено чувствителна. Всъщност той е страдащият, не тя. Стига го е обвинявала за чужди грешки!

Най-неприятни са онези комплексирани биячи с думи, от които не знаеш какво да очакваш. Семейството му е на нокти – като се прибере днес, ще крещи ли, или ще прегръща? Дори когато прегръща, не се знае дали в следващата секунда няма да се разрази буря.

Най-лошото е, че вербалното насилие се отразява на децата по същия невидим, но трудно изличим начин, както юмруците и ритниците върху битите жертви. Въпреки че не оставя видими белези, то разрушава трайно и тяхната самооценка.

Децата, които наблюдават унижението над единия родител, развиват разпокъсана и тъжна представа за начина, по който се изграждат отношенията между хората. И, уви, често повтарят някой от моделите в собствените си семейства.

Ако имате усещането, че просто не можете да победите; ако самооценката и увереността ви са унищожени; ако ви обвиняват в свръхчувствителност и липса на чувство за хумор; ако внимавате как стъпвате около партньора си – вие със сигурност сте жертва на вербално насилие. И е малка утехата, че в повечето случаи то не преминава във физическо. Навехнатото от думи боли най-лошо. С години. Докато смъртта ги раздели…