Аз не бях тази сутрин в телевизора. Не се държах като назобен пуяк, не възвеличавах фалшивото си Аз в криво кресчендо, не засипвах с просташки плюнки и жаргонен гняв микрофона, водещия, студиото и зрителя, изправен пред лъсналото ми от безочие чело. Не бях това. Но се срамувам истински, все едно съм бил аз

Новата политическа вихрушка се опитва да крие грозните си гримаси с маската на недоволството, която изрисувахме заедно. Аз, ти, ние и всички, които кипнахме бунта срещу статутквото, сме помогнали на уродливото лице на промяната, от което се плашим в момента.

Срам ме е, че виждам толкова много пресни политици или партийни фенове, които имам честта да наричам приятели, да застават от другата страна на измислената си нова барикада и да крещят в лицето ми, че сме ги предали, защото не искаме да приемем тяхното крехко надмощие, да приемем техните еднолични решения и техните фалшиви герои. Срам ме е от това, че те самите се опитват да прикрият своята несигурност и страх, скачайки срещу мен. Срам ме е заради отчаяната им зависимост към престъпната непохватност на партийното им ръководство. Срам ме е, защото тях самите ги е срам – тихо, болезнено, преглътнато.

Но най-вече ме е срам от всички избиратели, които заедно призовавахме да гласуват, за да променим нещо в тази държава. Да премахнем арогантната властова простащина, например. Онази, която с години ни крещеше от телевизора, че не й пука дали я харесваме или не. Срам ме е, че накарахме толкова много хора да преодолеят апатията или страховете си и да отидат да гласуват за когото намерят за добре, стига да не гласуват за миналото си. Срам ме е, че някои от тях останаха излъгани.

Ще се срамувам притихнал още съвсем малко. До сряда. После ще се съвзема, ще грабна единственото оръжие, което имам и ще надраскам с него дебела, плътна линия. От едната страна ще бъде това неприемливо за мен сбъркано правителство, заедно с тези, които го предлагат и тези, които гласуват в негова подкрепа. Кой ще е от другата страна ли? Ще видим. Важно е, че няма да съм сам. И няма да ме е срам.

Радослав Бимбалов