В Google може да намериш информация за секунди, но това няма да те направи добър родител, казва психологът Христо Монов в интервю пред "Монитор".

Г-н Монов, 11-годишно момче изгори ръката си и бе прието в "Пирогов" след инструкции от опасна игра от интернет, наречена „Сол и лед“, а момиче бе спасено от МВР, след като търсело съкровище край мантинелата между платната на магистрала "Тракия". След нашумялата преди време „Син кит“, защо децата продължават да се включват в такива предизвикателства?

Защото за една част от младите хора интернет пространството не е нещо различно от реалния свят. Понякога дори прекарват много повече време в мрежата, отколкото в общуване с приятели. В тази възраст обикновено децата обичат да приемат някакви предизвикателства, искат да докажат себе си, да покажат на другите, че не са малки. В интернет имат възможност за това.

В същото време непрекъснато говорим за тези опасности. Както и при телефонните измами - показваме такива случаи, но хората продължават да хвърлят пари през балконите. Защо не преценяваме риска?

Аз не бих сравнил двете неща. По-скоро тези предизвикателства са присъщи за възрастта. Това бе характерно и за нас преди години. Само че образците бяха други. Спомням си, че като малък гледах филм за партизани, които взривяват влакове, и с мои приятели отидохме на жп мост в едно село, където чакахме да мине влакът. Понеже локомотивите бяха парни, се върнахме с мехурчета по тялото и си изпросихме кавга от родителите. Така че това винаги го е имало и ще го има. Въпросът е, че регулациите не са ефективни що се отнася до съдържанието в интернет. Тук не приемам мантрата за свободата на словото, защото децата ни трябва да живеят в безопасност. Не бива да допускаме в мрежата да се разпространява съдържание, което застрашава тяхното здраве и живот. Ако се налага, нека държавата да вложи повече ресурси, за да се справи с този проблем. За минути може да се достигне до източника на една опасна игра.

Как може един родител да разбере, че нещо се случва с детето му?

Имаше изследвания на развити страни, че ¾ от родителите не знаят какво правят децата им в интернет пространството.

Мислим си, че е затворено в стаята и е в безопасност, а всъщност не е така.

Така е, но ако не си оставил развитието на детето си на таблета, няма начин да не разбереш, че нещо заплашва живота и здравето на детето ти. То самото дори ще ти сподели. Но ако си загубил ролята на авторитет и закрилник, детето ще се опита да намери такъв точно в интернет. Те обаче дори не подозират за опасностите, които крие мрежата. Затова нека да сме повече време с децата си, да говорим с тях.

Наскоро във форуми попаднах на дискусия между майки, които обсъждаха на колко години е нормално децата им да имат профил във Фейсбук. Една жена сподели, че едва удържала положението при 11-годишния си син. Дотук ли стигнахме?

Социалните мрежи си имат правила, но въпреки това вече попадам на случаи, при които 8-годишни имат профил във Facebook. Така че бих посъветвал родителите да поговорят с децата и да ги попитат защо изпитват нужда да имат профил. Може би защото е модерно, или пък просто имат нужда някой да ги изслуша. Социалните мрежи може да са решение на този проблем, защото на всеки е ясно, че за кратко време там може да се сдобиеш с много приятели. Затова нека да поговорим с детето си. Проблемът не е толкова в създаването на профил, а защо иска да има такъв. Може да има дефицит на някаква емоционална подкрепа в семейството. В социалната мрежа приятели, колкото искаш. Колкото си по-странен, толкова по-голяма ще е френд листата ти. Но дали това не е заплаха за теб, е друг въпрос.

Доколко обаче това ни прави щастливи?

Човек е щастлив, когато осъществява целите си. Ако целта ти е да имаш повече приятели във Facebook или пък повече лайкове под снимките, които публикуваш, е твой личен избор. Ако го правиш с цената на разумно поведение, може да си щастлив в някаква степен. За друг щастието може да е в постигането на нещо необичайно или пък в придобиването на материална придобивка. Така че тук става въпрос за много нива.

Преди няколко дни пък дизайнерска дрога вкара две момчета в болница. Защо това се превърна в мода за тийнейджърите, може би отново заради търсене на някаква удовлетвореност?

Бих казал, че проспахме появата на т.нар. дизайнерски дроги. Като общество неглижирахме този проблем, вторачени в други неща. Изведнъж се оказа, че тази дрога е общодостъпна в интернет. В мрежата свободно се разпространяват рецепти. Заради това е необходимо да има регулации. Трябва да живеем по правила. Не може да оставяме отглеждането на децата си на Google пространството. Там може да намериш информация за секунди, но това няма да те направи добър родител. Нищо не може да замени общуването човек в човек. Интернет няма да ни даде топлина и разбиране.

Това ли ще помогне за разрешаването на проблема? Стана традиция да си говорим за агресия, бой между подрастващи, дрога, опасности в интернет...

Така е. А през това време животът си минава. Има деца с изключителни постижения, но за колко от тях научаваме? В публичното пространство им се отделя минимално време. Направих си експеримент да проследя новинарските емисии в телевизиите и ми направи впечатление, че първите седем новини бяха негативни. Едва ли не друг живот не съществува. У нас дори задръстванията покрай сливането на национални празници се представя като природно бедствие. Нима това не е обичайно за други държави, но при тях никой няма да обърне внимание на това. Напротив, ще се представи по друг начин.

Защо сме такива песимисти, не случайно сме сред най-оплакващите се нации?

Това е нещо като национална черта, но тук не става дума за песимизъм. Ако погледнем през призмата на психоанализата, ще видим, че за нас винаги е важно да намерим виновен. И никога това не сме ние. Много рядко някой признава вината си за собствения си неуспех.

Как да променим това?

Може би ни е нужен голям катаклизъм. Това е един от начините. Дай Боже обаче, да не стигаме до тук. Невъзможно е да надграждаш, ако ти липсват базисните нива. Истината е, че в начина, по който функционира нашата държава, една от базовите потребности - сигурността, не е гарантирана. Живеем в несигурно общество. Няма как една нация да е щастлива, когато се бори просто за оцеляване. Стигнахме дотук, че спасяването на давещия се е в ръцете на самия давещ се.

Визитка:

Роден е през 1958 г.

Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски”

Специализирал е в Института по психология към Руската академия на педагогическите науки

Член е на редица професионални организации - Дружеството на психолозите в България, Българската асоциация по приложна психология, Световната асоциация по фамилна терапия, постоянен комитет по психология на кризите и бедствията към Европейската федерация на психологическите асоциации

Председател на комисията по въпросите на децата, младежта и спорта в 42-рото НС