Всяка година едно и също: излезе ли класацията на „Репортери без граници“ и се започват политическите тълкувания. Опозицията вика: в България свобода на словото няма, управляващите отвръщат: има, има

 Даже наскоро Бойко Борисов обяви, че „свободата на словото в България е най-свободна“, нали помните.

Аргументите в тая посока пак всяка година са едни и същи: не може България да дели места със страни, в които журналистите са физически ликвидирани. А пък у нас всеки може да си говори, каквото си иска. Et voila – свобода на словото.

Дали всеки може да си говори, каквото си иска? Я питайте Мартин Осиковски, който от свобода на словото си загуби работата, а академичното ръководство на УНСС му иска доказателства, че посещението на Бойко Борисов с водачи на листи на ГЕРБ, няколко дни преди изборите, е предизборна проява.

За друго ми е думата обаче: няма ли свободна журналистика в една страна, е силно възможно, да не кажа почти сигурно, че няма свободно общество. Ама не свободно в смисъл да иде да вика някъде „Оставка“, а свободно да разбере защо трябва да си потърси правата.

Чрез журналистите обществото задава въпроси и търси отговори на онези чрез, които управлява. Т.е. гражданинът е в центъра на тая работа. Веднъж на избори овластява едни люде, за да управлява собствената си съдба чрез тях. А после чрез други люде държи тия избраните отговорни.

Какво виждаме тия дни: лидерите на двете партии, получили най-голяма подкрепа на изборите преди 20 дни, категорично отказват да отговарят на въпроси. И двамата се оказаха барикадирани и дълбоко скрити в покоите си, без дори намек за пробив на укритието.

А въпросното укритие, знаете, е съвсем „публично и прозрачно“. Явяват се на живо във фейсбук, държат речи, гледат кръвнишки, показват си патериците. После излъчването спира. И изтича безкритично по телевизиите.

И двамата имат охрана срещу въпроси. Единият охранител е партийният ПР. Другият - глас зад кадър, на когото Слави Трифонов му каза, че добре го снима с личния му телефон. И го похвали, че „много хубави въпроси“ е започнал за задава. Въпросите бяха в стил: „как ги постигате тия успехи, другарю директор“. ПР екипът на ГЕРБ пък вече дори няма нужда да задават въпроси на Борисов, той декламира това, което си е наумил.

Всъщност, ето това е 112-то място по свобода на словото. И то е проблем на цялото общество. Защото то чува само това, което актуалният политически лидер иска да се чуе. Репликите към него са подавани от подвластни партийци. А медиите така или иначе ще ги завъртят в ефир.

И подобно отношение към иначе възвеличавания суверен е не просто обида, то е кражба на свободната воля. Която се извършва като оная закачка с чашките и топчето „тука има – тука нема“, която зевзеците преди години разиграваха по чакалните на селските автогари. Скриват топчето на суверена.... съвсем пред очите му. Той си мисли, че всичко вижда. И накрая вдига чашката ... под нея няма нищо.

Няма по-банален цитат в тая ситуация от познатия до болка извод на Оруел: Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.

Можем да продължим: прозрачността е задкулисие, фейсбук лайфът е укритие и тн.

Не знам дали „Има такъв народ“ е инженерен проект, какъвто въпрос прозвуча тая сутрин ако не се лъжа в Нова телевизия. Знам едно: и ГЕРБ, и Има такъв народ усвоиха моделът на ДПС. Преди години, когато Ахмед Доган не беше почетен, а действащ председател на партията, почти никога не се появяваше на пресконференции. Действаха партийните подизпълнители и следваше мълчание.

Струва ми се, че тогава той мълчеше, за да избегне въпроси, поради липсата на Фейсбук. Сега те избягват въпроси на живо във Фейсбук.

Полина Паунова