Тази промяна вероятно е неизбежна и може би дори необходима

Докато заедно навлизаме в ерата на климатичните промени, международните отношения, каквито ги познаваме от почти четири века, ще се променят до неузнаваемост. Тази промяна вероятно е неизбежна и може би дори необходима. Но тя ще предизвика нови конфликти и следователно войни и страдания, пише Андреас Клут, предаде Bloomberg.

След Вестфалския мир през 1648 г. дипломатите - както в мирно време, така и по време на война - в по-голямата си част са се придържали към принципа на националния суверенитет. Това е идеята, залегнала в устава на Организацията на обединените нации, че чужди държави нямат право „да се намесват във въпроси, които по същество са вътрешни за дадена държава“.

Концепцията избуя, заедно с цялата система на съвременните държави, от физическите и психологическите отломки на Тридесетгодишната война. От 1618 г. европейските сили се намесват една-друга в териториите си почти волю-неволю. Война след война убиват един на всеки трима централноевропейци. Именно след това континентално гробище държавниците (всички бяха мъже) постановиха, че е най-добре всяка държава отсега нататък да се занимава само със собствените си дела.

Никой от Вестфалския мир не е бил достатъчно заблуден, за да си помисли, че тази идея ще сложи край на войната като такава. В крайна сметка, признавайки суверенитета, системата приема, че страните преследват своите национални интереси, които са склонни да се сблъскват. Но поне новият консенсус предложи шанс за предотвратяване на поредното безразборно кръвопролитие.

Дори тогава принципът на суверенитета не е бил абсолютен или непротиворечив. Дълго време най-добрият идеалистичен контрааргумент беше хуманитарен - че страните имат не само правото, но и задължението да се намесват в други държави, ако, да речем, те извършват зверства като геноцид.

Сега обаче има още по-мощни аргументи срещу суверенитета, изтъкнати от мислители като Стюърт Патрик от Съвета по външни отношения. Става въпрос, че в свят, в който всички страни заедно са изправени пред планетарна извънредна ситуация като глобалното затопляне, суверенитетът просто вече не е устойчива концепция.

Това прозрение вероятно е настъпило у много делегати на СОР26, климатичната среща на ООН, която се проведе в Глазгоу. Това, което е заложено в тези преговори, не е „националният“ интерес на която и да е държава като такъв, освен доколкото това е част от колективния интерес на нашия вид за опазване на глобалните блага: атмосферата и биосферата. И въпреки че авиационните регулатори може да не са съгласни, границите около нашите териториални юрисдикции просто не се проектират във въздуха.

Една молекула въглероден диоксид, излъчена в Китай, САЩ или Индия, ще се разнесе кой знае къде и ще ускори изменението на климата навсякъде, което ще наводни градове в Германия, ще изгори гори в Австралия, ще обрече на глад хора в Африка и ще потопи острови в Тихия океан. Следователно всички хора по света имат легитимен интерес към парниковите газове, отделяни от всяка една страна.

Ранна и трагикомична демонстрация на тази промяна в международните отношения беше кавгата през 2019 г. между бразилския президент Жаир Болсонаро и френския му колега Еманюел Макрон. По онова време Болсонаро, див популист, допускаше пожарите да изгарят широки части от тропическите гори на Амазонка, които са „белите дробове" на планетата, улавящи парниковите газове от атмосферата и съхраняващи ги в дърветата. Само дето сега Амазонка изригваше въглерод обратно във въздуха.

Говорейки от името на мнозина, френският президент обвини бразилския си колега, че съдейства за „екологичен геноцид“. Болсонаро отвърна, че Макрон е неоколониалист и отправи сексистка подигравка, насочена към съпругата му.

Основният въпрос беше суверенитетът: дали тропическите гори, разположени в Бразилия, са работа на страната или на света? Дали, при хипотетичен бъдещ сценарий, съюз, воден от Франция, ще има право да обяви война на Бразилия, за да предотврати екологичния геноцид, и по този начин самоубийството на човечеството? (За щастие, 100 държави, включително Бразилия, тази седмица обещаха да си сътрудничат за постепенното спиране на обезлесяването).

Това открива нова линия на мислене за световните дела. Политиците вече са потънали в анализи на новите видове конфликти, които глобалното затопляне ще предизвика във и между страните. Те включват войни за достъп до питейна вода, изчезване на обработваема земя или масови миграции.

Но излизането от мода на Вестфалския суверенитет като операционна система на международните отношения би предизвикало още по-големи катаклизми. И това изглежда неизбежно. Някои сили или съюзи в бъдеще ще обмислят военни интервенции в други държави, за да сложат край на това, което определят като екологичен геноцид. Други може да започнат война дори само ако смятат, че съперничещи им страни предприемат едностранни мерки срещу изменението на климата, които застрашават собствените им интереси.

Националният съвет за разузнаване на САЩ, например, обмисля какво би се случило, ако някоя страна разпръсне огромни количества аерозоли в стратосферата. Подобно геоинженерство може да отразява слънчевата светлина и да охлажда планетата, както прави пепелта след голямо вулканично изригване. Но това може също така да промени метеорологичните модели и да отнеме препитанието на други страни. Кой в този сценарий би бил суверен, и над какво?

Времето да мислим за отпадането на суверенитета е сега. Може би ще имаме нужда от екологичен еквивалент на Световната търговска организация: нов международен орган, който се опитва да поддържа реда. Дори и тогава светът вероятно ще стане по-нестабилен и опасен, не само екологично, но и геополитически. Всички се страхуваме от екологичен Армагедон. Но и не искаме нова Тридесетгодишна война.

Андреас Клут е колумнист на Bloomberg Opinion. Преди това е бил главен редактор на Handelsblatt Global и редовен кореспондент на The Economist.