За три дни Каракачанов постигна нещо, за което на Тито му бяха нужни 30 години - комшиите ни намразиха повече от всякога. А когато накрая влязат в ЕС против нашата воля, пак ще сме обидени и самотни. Но се появи надежда

Коментар от проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле

Балканската ни политика очевидно катастрофира. За три дни Каракачанов постигна онова, за което на Тито му бяха нужни трийсет години - комшиите ни намразиха по-искрено от всякога, а европейският натиск се засилва, така че накрая Скопие ще влезе в ЕС против нашата воля и ние пак ще бъдем обидени и самотни.

Но ето, че на този печален фон се появи надежда - Българската национална телевизия предложи размяна на програми с обществената телевизия на Северна Македония. Не знам дали това е самоинициатива на генералния директор г-н Кошлуков, не знам и дали националпопулистите няма скоро да му скръцнат със зъби, но инициативата заслужава да бъде приветствана.

Те да гледат "Под прикритие", а ние да гледаме "Преспав"

Посоката, която възприехме с тая злополучна историческа комисия, е очевидно сбъркана. Проблемът ни с македонците не са историческите факти, а изградените в хода на 20 век идентичности. Моите уважения към учените, които вадят архивни единици и свидетелства, но тези неща са важни за тяхната наука, не за настоящето. „Кражба на история“ е нелеп израз: историята се е случила и настоящата политическа воля на едни или други управници не може да я промени, както, впрочем, мислеха по времето на комунизма тук и оттатък, когато ЦК решаваше какви са били историческите факти. Който не познава историята, не е крадец, а невеж. А идентификацията е нещо съвсем друго - избираме си образци сред историческите, литературните, религиозните персонажи, а не ни ги налагат експерти.

Затова ми се струва, че именно живата съвременна култура е пътят към сближаване с нашите съседи - сближаване на идентичности, не на факти, спуснати от някакви експерти. Именно тук телевизията може да играе водеща роля. Основен жанр днес стана сериалът, а резултатът е, че зрителят буквално живее в кожата на някакви герои дни наред, пренася се в света им. Пошли или не, сериалите вършат важна интеркултурна работа, потапят в един друг свят по-дълбоко от филмите преди. Вземете нашия „Под прикритие“ - македонският зрител се пренася в една посткомунистическа бандитска действителност, хем позната, хем българска. Обратно, македонският сериал „Преспав“, който осмива балканските шашми на едно семейство, ще ни е смешен именно защото се случват познати до болка неща, макар и в малко по-различна среда. Каза го и белгийският балканист проф. Раймонд Детрез: подобни продукции ще ни позволят да преодолеем фиксацията към миналото, да видим настоящето на съседния народ, което националните идеологии са ни научили да подценяваме.

Въпросът е искаме ли наистина да се разбираме? Вземете натрапливото нежелание (под страх от националистически санкции) да се превежда от македонски, който често бива наричан "северо-македонски": то показва, че идеологията все още тържествува над здравия разум. Да кажа честно, аз не разбирам всичко, когато ми се говори на този език, особено ако е за по-сложни работи. По време на соца така не превеждаха от руски заради имперския възглед, че всеки българин, разбира се, знае руски. Но не знаеше. Преводът е елементарно уважение към събеседника, а в хода на медийни, образователни, културни обмени езиците естествено ще се сближат. Не е ли това една разумна цел? Но езикът тук е само един аспект на проблема: в подобна политика на обмен трябва да сме готови да предлагаме разбираеми, приемливи за другия културни продукти - докато обменът потече естествено и спонтанно в един общ ЕС.

Доколкото разбирам, идеята е да се започне балканско споделяне на телевизионна продукция, да се изгради един вид „балкански медиен хъб“ (дано е по-успешен от газовия). Още по-добре. Регионът, раздиран от националистически противоборства, които имат за единствена цел да легитимират едни съмнителни политически елити, е всъщност доста хомогенен в културно отношение, ако за малко оставим настрана историческите гордости и унижения - като музика, като кухня, като всекидневие.

Телевизионна дипломация

Възражението, което подобни идеи веднага срещат, е, че българо-македонският обмен ще тръгне по линията на най-ниското - игрите, фолклора, чалгата, простотиите. Аз пък мисля, че в това няма лошо. Елитите ни явно се провалиха в изграждането на мостове помежду ни. Осъждаха всеки опит за сближаване със съседите като национално предателство. Впрочем, не без подкрепата на „великите сили“, които в този регион решаваха да си мерят геополитиките. Високата култура у нас гледа на запад, гнуси се от комшиите, в които вижда огледало за собствената „изостаналост“. Къде бяха възвишените души, та да се мобилизират, когато София нанесе удар в гърба на братята си от Скопие? Понякога артисти се ангажират с балканската тема, осмивайки национализма, както беше със серия изложби на Института за съвременно изкуство - но нашата културна сцена прави така, че подобни инициативи си остават за ограничен кръг ценители.

Хайде тогава да опитаме по другия начин, да впрегнем в работа телевизионната дипломация, да заложим на онова, което ни обединява, па макар да е ниско, грубо, народно. Да не почваме с „История БГ“ или съответното предаване оттатък - постепенно ще дойде време и за тях.