По света има образователни системи, които намаляват социалните различия. Българската прави обратното – увеличава образователните неравенства на изхода и не способства за равен старт в живота.

Това коментира Проф. Алексанцър Кьосев в интервю за Дойче Веле:

ДВ: 15 септември, букетът за учителката, миризмата на прясно боядисани чинове, радостните деца, които отново се събират след ваканцията... Но тази година май е малко по-различно: учебната година започва стъпаловидно, открива се присъствено в различни дни, родителите, учителите и децата са напрегнати заради мерките срещу болестта. Болестта по хората, но дали самото училище е съвсем здраво, българското училище?

Кьосев: Болен въпрос в болна ситуация, когато сме в началото на четвъртата вълна на Ковид. Здравните политики, които постепенно стават всеобщ консенус, опазват здравето и живота на хората. Но биологичният живот на хората е беден сам по себе си. Той е интересен, ценен и важен, когато е социален живот, когато хората живеят заедно, когато общуват и се радват, правят неща заедно. И все повече хора се питат за цената на медицинските политики. Обикновено под това се разбира, че губят ресторантьори, хотелиери и някои други бизнеси, които са твърде гръмогласни. А много малко внимание се отделя на това , че се губят други неща, не само пари. В случая: губи се част от фундаменталния опит на едно дете, неговата радост от първия учебен ден, усещането, че по някакъв начин пораства, участва в собственото си изграждане и има около себе си съученици, приятели, учители, които изпитват същото – т.е. има среда, която го поддържа. Това не може да бъде заменено с никакви виртуални средства - нито с "Тиймс", нито със "Зуум". Казвам това и от личен опит. Аз имам син в 10 клас и виждам колко важно е за него това, за което говоря. И колко страда от начина, по който се провеждат учебните занятия. И не е само той. Ние не си даваме сметка, че от тези мерки ще произтекат неврози и депресии, а те всъщност вече са налице. Втренчването в здравето има цена. И няма как да си затворим очите пред тази загуба на символен и екзистенциален капитал. Аз изобщо не казвам, че не трябва да има карантина и мерки - говоря за баланси и за внимателно преценяване кое, как и къде.

ДВ: Освен това за децата в тази възраст всяка изгубена година се умножава многократно.

Кьосев: Точно така. Това са социализационни години, които са безценни и не могат да се наваксат по-късно. Не става дума за натрупването на знания, а за натрупване на опит, на социален опит – той е безценното. И какво ще произтече - ние все още не знаем.

ДВ: Нека да си представим, че училището излиза един ден от пандемията, отпадат всякакви мерки и всички са здрави. Но "здраво" ли е самото училище? Само един пример: на последната матура по български език и литература за "Две хубави очи" от Яворов половината абитуриенти получават двойки.

Кьосев: Това без съмнение има връзка с пандемията и с начина, по който се преподава и усвоява материалът. Аз самият като преподавател в Университета имам тъжен опит през последната година и половина. За първи път в своята преподавателска кариера се наложи да скъсам повече от половината курс, при това - четвърти курс. Което не ми е никак приятно. Аз им казах: "Колеги, не си мислете, че ние искаме да ви го причиняваме. Не, ние искаме да научите това, което трябва." Чувам, че при много колеги е така, студентите също се оплакват. Тоест, катастрофата не е само в училище, и в университета е така. Има преки последствия от карантината и от дигиталния начин на преподаване върху качеството на нашия образователен продукт. От друга страна българското училище и без това има много проблеми. Следя внимателно моя син, който в 8 и 9 клас започна да учи по учебниците от новата програма. Моето впечатление е, че те са прекалено експертни, прекалено научни, пълни са с безсмислена, твърде „терминологизирана“ информация и са правени сякаш за студенти 3-4 курс – това създава проблеми на много деца. Разбира се, има деца с таланти във физиката, в химията, в математиката, в географията - за тях тези учебници са полезни. Те са направени за най-добрите. Но за средните ученици и за учениците, които имат таланти в други области, подобни учебници са просто катастрофа. Ние имаме специалисти по отделни науки, но сякаш нямаме специалисти-педагози и методици, които да направят учебника лесен и четивен за ползване, така че на детето да му бъде приятно и интересно да го чете.

ДВ: А какви хора излизат от българското училище? Много често в обществената дискусия, в която се изказвате и Вие, става дума за голямата склонност на тези млади хора към консумация, че подражават на "мутрите" и на "кифлите", скъпи лимузини, но също така национализъм, татуират си Ботев и Левски по прасците...

Кьосев: Смятам, че някъде в средата на 1990-те години България преживя културна катастрофа. Тя беше видима в резултатите от "Пърлс" и "Пиза", двете големи изследвания за грамотността на учениците. Накратко казано ситуацията изглеждаше така: децата на 10-11 години имаха добри резултати, а юношите на 15-16 години бяха в ситуация на образователна катастрофа и минаваха все по-назад и по-назад в световните класации. Тоест, между 11 и 15 години се случва нещо. Кое е то? Ние знаем кое е тогава: пубертетът. А той е възраст, в която се напуска сферата на твърдите авторитети, ценности и ориентири, които се предлагат от семейството и училището, и навлизането в една момчешка и момичешка среда, където те се изместват във външният свят. Вече той задава различни рамки на това кое е ценно и важно, а не семейството и училището. И ето, тъкмо в тази ключова възраст нашите ученици губят мотивация, защото външният свят им внушава друго. Той внушава, че социалният успех не зависи от твоите резултати в училище, а се дължи на други пътища към успеха. Юношата гледа как хора малко по-възрастни от него, на 19-20 години, вече карат ламборджинита и други скъпи коли, разполагат с пари и вещи, заобиколени са от девойки... Това без съмнение бяха ролеви модели, които 1990-те години определяха какво значи „успех“ в българското общество и доведоха до цялостен културен спад и мутризация. Аз много се надявам, че този процес вече отминава и постепенно става ясно, че образованието е важно, определящо. Надявам се, че възниква нова мотивация на българските ученици.

ДВ: А какви други проблеми има българската образователна система? Вие сте специалист в тази област.

Кьосев: Да, ние правим такива изследвания. Образователната система във Финландия, в Швеция или в Норвегия, в Северна Европа намалява социалните различия. Ако ученикът е встъпил в образователната система с определен тип социални характеристики от доходите и статута на своето семейство, тоест ако на входа на образователната система има някакви неравенства, на изхода те намаляват и децата получават повече шансове за равен старт в живота. Има други образователни системи, между тях българската, унгарската и германската, които за съжаление увеличават образователните неравенства на изхода. В България това е особено видно. Ако си в добро училище, престижна гимназия, имаш огромни шансове. Но ако си в някое забутано училище, недай боже в ромски район, то тогава шансовете ти са много по-малки. Това е тъжно, но е факт, трябва да си го признаем. Известно е, че родителите са склонни да дадат мило и драго и огромни пари, за да попадне тяхното дете в добро училище. Това е огромен проблем на българската образователна система, който трябва да бъде изкоренен.

ДВ: Вие наблюдавате растящата популярност на национализма сред младите хора и пишете за нея. На какво се дължи тя?

Кьосев: Национализмът не е рожба само и единствено на образователната система. Обаче българската образователна система повтаря определени националистически митове, а опитите преподаването по история и по литература да бъде реформирано в тези точки се натъкват на остра съпротива в обществото. Колкото и да е странно, влизането на България в ЕС отприщи мощна национал-популистка вълна и днес хората не желаят техните патриотични символи да бъдат оспорвани по какъвто и да било начин. Това превръща патриотизма в повърхностна нагласа, макар че българската култура е сложна и исторична, има своите собствени интелектуални дебати и диализи между автори и произведения, които създават дълбочина и драматизъм на патриотичните символи. Всичко това се губи, символите стават плоски, героите се превръщат в емблеми и татуировки - и може да се каже, че патриотичната култура придобива визуален статут, тя става „очевидна“, никой вече не се пита с дълбочина и драматизъм „а какво значи да си българин?“ И хората я защитават не с идеите и произведенията, а с образите на Ботев и на Левски, с пояси, навуща и развети 80-метрови трибагреници. Те наричат това традиция и смятат, че то е най-важното. А то не е никаква традиция – и патриотизмът става плосък, гръмогласен, щастлив и агресивен, често пъти и ксенофобски. Това, което е най-ценно в българската културна традиции, изчезва, губи се интелектуалният ключ към него, децата и юношите не винаги разбират за какво става дума. Разбира се, това се дължи и на още много други неща. Преживяваме дигитална и визуална революция, която подменя Гутенберговата галактика, а класическите навици за четене се променят: четенето става бързо, на кванти, с ниска и „скачаща“ концентрация на вниманието, комбинира източници на информация, а не чете текстове докрай, не се опитва да прониква в неочевидни нива на смисъла, смесва се с други канали на информация – аудио и визуални. С две думи, класическото четене като основна културна компетентност на модерната епоха до известна степен деградира. А това, което се случва с българското публично пространство, този национал-популизъм, е ефект от горното – както от спадането на основи културни компетентности, така и от комбинацията между ненужна експертност (по химия, физика, биология, география и пр.) и преподаването на навични националистически митологии (по история и литература) в училище.

ДВ: Нека накрая да пожелаем на българските ученици за 15 септември нещо хубаво. Какво може да бъде то?

Кьосев: Да им пожелаем да са основно на живо в училище, да общуват повече, да се радват и да изпитват любопитство към света. Да изпитват истински трепет, когато научават нещо ново и интересно. А доброто българско училище, добрите български учители (има такива без съмнение) могат да направят престоя в училище вълнуващ и интересен, така че да не е „престой“, а приключение в интелектуалния смисъл на думата. Ето, това да им пожелаем.