Макар в летните месеци безработицата да спада чувствително, за България проблемът с работещите бедни е постоянен и, очевидно, трудно преодолим.

А от него страдат над една четвърт от работещите българи, което показват последните данни от проучване на синдикатите, пише БГНЕС.

Но и без да се вглеждаме в тревожните цифри на статистиката периодично новините ни напомнят за наши съграждани, докарани на ръба на оцеляването от недобросъвестни и алчни работодатели. Последният такъв пример е на шивачки от Кюстендил, които получават чисти 300 лв. след облагане на заплатата им. Допълнителен тормоз за тях са бруталните привички на собствениците, които ги карат да отработват дните на болнични или прибавят към работното време минутите за посещение в тоалетна. Все неща, които са абсолютно неприемливи и погазващи човешкото достойнство.

Бедността у нас е доста по-тежка, отколкото в другите европейски стани, защото тук се засягат базисни потребности – храна, жилище, отопление… Характерното при тази категория хора е, че те получават заплати, които са под прага на бедността в страната.

Абсолютен мит е да се твърди, че причината за бедността е само и единствено в неработещата икономика. Не заради друго, а защото обяснението е част от истината. Анализатори хвърлят вината и върху лошото образование, липсата на трудови навици, неработещата система за преквалификации. Верни са тези аргументи, но не мога да ги приема напълно, защото както икономиката определя заплащането, така и начинът, по който се разпределят доходите стимулира или забавя икономиката. Замислете се и върху фактите, които са лесно проверими - страните с най-конкурентна икономика са тези, в които заплатите на хората са най-високи, а социалните системи са твърде щедри към тях. Като пример ще посоча скандинавските страни, и не само те.

Мисля, че коренът на злото тук е в самите политики на държавата за разпределение на доходите. Пряко срамният феномен с работещите бедни може да се свърже с модела на бизнес на работодателя, с неговия манталитет, дори с безизходното примирение на наетите за съответната категория труд. Но големите неравенства възникват още в първичното разпределение на средствата - работни заплати, компенсации и др.

За съжаление, радикално проблемът не може да се реши, нито е възможно това да стане бързо. Но вярвам, че ситуацията неизбежно ще се промени, но за колко десетилетия напред не се наемам да прогнозирам. Все пак, виждам, че се предприемат определени стъпки за затваряне на някои кранчета, от които изтича доход. Сещам се в момента, че напоследък се заговори на висок глас за загубите, които търпи държавата от концесиите при златодобива. Нима чак днес се видя, че „златната река” тече извън пределите на България?

Като реакция на тази тежка ситуация с работещите бедни в България е възможно да има гладни бунтове и стачки, но се съмнявам, че те ще постигнат резултат. Стачки и протести има непрекъснато, но те са се превърнали, за съжаление, само в част от новинарските емисии. А някои дори не попадат в тях. Всички искат промяна, но у нас по правило това става бавно и мъчително. По-нетърпеливите избират емиграцията, не ги виня – решението не е добро, но е някакво. Още повече, че чрез емигрантите ни влизат доста пари в държавата, които подпомагат роднините на гурбетчиите, останали тук. Ако си спомняте даже имаше период, в който парите, влизащи в страната от емигрантите ни бяха повече от чуждестранните инвестиции.

Самата бедност също има причини и обяснение. Но тя със сигурност не е икономиката, а е в неадекватните икономически и социални политики на правителството.