Публикуваме интервю с проф. Антоанета Христова и с доц. д-р Татяна Буруджиева, споделено в 24 часа:

- Проф. Христова, г-жо Буруджиева, работите по проект, чиято цел е да направи обща “снимка” на българите в чужбина. Какво показват анализите ви до момента?

Антоанета Христова: Основната цел на проекта е да разработи политики спрямо българите в чужбина. Работим на основа на анкетни карти - количествено изследване и лични интервюта.

Очертават се няколко значими фактора, които обясняват емиграцията. Сред тях са:

1. В кой период са заминали емигрантите.

2. Каква е нагласата им за завръщане у нас.

3. Интеграцията им в мястото, на което са отишли, във връзка с политиките на държавата приемник.

4. От възрастта - този фактор не е за пренебрегване.

5. От степента на отдалеченост от собствената им държава.

Първо, правим контекстуален анализ на всяка държава - политики към емигрантите и всичко останало. На второ място, направихме количествено изследване онлайн. Така измерихме дори готовността на българите да се включат в изследване.

Имаме отворени въпроси, отговорите им са много интересни. В Испания ни ругаят, обвиняват държавата, че нищо не прави. “Американците” отговарят с желание и обясняват подробно какво трябва да се направи. Дори в начина, по който попълват въпросника, може да се види разликата в националната среда на приемащата страна.

Трето - правим качествен анализ. А на финала ще има доклад за всяка страна, на базата на който трябва да предложим политики, които са валидни и насочени към всички, но и конкретни за различните страни.

Татяна Буруджиева: Нека ви дам един интересен пример всички в ЕС отказват да бъдат определяни като мигранти.

Казват: “Както баба ми от село е дошла да работи в София, така и аз сега работя в Брюксел. И дори тогава е пътувала по-дълго време, за да си види родителите, аз съм за 2 часа в София.” За тях това е нормална мобилност и не могат да разберат докога ще я наричаме миграция.

Хората на средна възраст най-малко се поддават на завръщане. Те не искат да си причинят за втори път в живота такава кардинална промяна. Не искат да станат емигранти в собствената си държава, защото, връщайки се тук, ще трябва да започнат от нулата. Не че в чужбина са направили кой знае какво. И не че не искат да се върнат.

Няма нито един, който да не иска да се върне.

За младото поколение зависи много в коя държава е и как се е социализирало. Колкото е по-отворена държавата към тях, толкова по-малко е желанието им да се връщат.

Третото поколение пък вече е поколение на света, то няма никакъв проблем с връщането или заминаването.

А. Хр.: Анализите ни показват, че емигрантската вълна като цяло е спряла. Нямахме нито една държава, в която да не ни казаха това. През последните 3 г. има динамика на намаляване. Ако преди 3-4 г. са излизали средно 33-34 хиляди, към 2018 г. те са към 30-31 хиляди. Лека-полека намаляват.

Т. Б.: Много силна е била вълната в края на 90-те години. Но това са хора, които вече се водят стара емиграция. Последната вълна е била отпреди 5-6 г., след това спират така масово да излизат навън.

- Като няма вълна, какви са основните аргументи да отиват навън?

А. Хр.: Младите отиват първо, за да учат, защото смятат, че качеството на образованието е много по-добро в другите държави.

Ще дам пример с Франция - това е специфично общество, в което има малки ниши от избраници. Висшето образование там ти дава възможността да влезеш в такива ниши на избраници, хора на високо ниво. Там фунията на приемане е много голяма, но на излизане е най-тясната в европейските държави. И тези тесни ниши те правят много по-избран, много по-ценен, с по-висока заплата. Така българите, които се реализират във Франция през образование, скачат на друго ниво в собствения си живот.

Вторият тип са хора от по-ниския социално-икономически слой - безработни, особено от Северозападна България, които отиват в Южна Испания, Южна Италия, Гърция да работят. Това са основно жени, които гледат възрастни хора или деца. Повечето са буквално заложници на семействата си в България, които стоят тук и не работят нищо. Те казват - ако знам, че в България ще изкарвам такива пари, че да мога да си гледам децата, ще се върна и няма да стоя тук на този ад.

Т. Б.: В Канада е съвсем друго, те са добър пример как да се справим с демографската криза. Там държавата има много социални политики - денталната грижа, очила на децата, всичко. И българите в Канада раждат по 3-4 деца.

Те работят много, но не се прибират често, защото билетите са скъпи, а и вече няма полети на български авиопревозвач дотам.

Зависи страшно много и от спецификата на самите страни, които приемат. Това е може би най-важното от изследването ни - всяка държава има ясна политика за какво са ѝ тези хора и какво прави с тях. Например във Франция е много тежко положението с лекарите, в Канада има голяма драма с учителите...

- Българските лекари могат да се реализират там веднага, така ли?

Т. Б.: Французите са стигнали дотам, че вече дори не изискват владеене на езика, защото не успяват да привлекат достатъчно специалисти.

В Германия е същото. И сега се очаква следващата вълна на висококвалифицирани специалисти в отделни ниши, които европейските държави по един или друг начин ще се стремят да привлекат.

- А каква е ситуацията в историческите диаспори?

Т. Б.: Там ситуацията е коренно различна. Има разлика дори с по-старата - политическата емиграция. Те не си общуват. Тя е натрупала там имоти, които са дарени за български цели, за църкви, за училища...

И всичко това постепенно се македонизира и се превръща в небългарско.

- Как така се македонизира?

Т. Б.: Ами така! Македония дава пари, ремонтира се църквата...

А. Хр.: Ще дам пример със САЩ и още по-конкретно Чикаго и Канада - инвазията на Македония през духовното и през църквата е много сериозна. Те са се сетили, ние - не, защото не си поддържаме църквите.

Направи ми впечатление, че българи частно са инвестирали и са строили църкви. И поддържат общност, която има много съвместни събития. Те живеят заедно през уикенда - от църквата отиват на празник, на рожден ден на дете, после на народни танци, живеят в една среда.

Т. Б.: В Квебек, Канада, българската общност е по-задружна, но попът беше много разтревожен, защото са искали от него да води на английски

Той трябва да избере - да има повече паство, като води на английски, защото младите не разбират български, или по-малко, като си запази традициите. Ето един въпрос, който българската църква трябва да реши. Не може всеки отделен свещеник да си решава, трябва да има ясна позиция.

Но тук трябва и държавата да има позиция. Защото църквата е разделена от държавата, но тя няма как да поеме всички тези разходи да се поддържат тези храмове, за да може постепенно да се увеличава паството.

А. Хр.: Социалната, финансовата, данъчната основа, на която функционира съответната държава, създава различен тип емиграция. Едните са по-мързеливи, по-социално ориентирани, защото там държавата прави всичко. Другите са състезателни, работещи от сутрин до вечер, без събота и неделя, търсещи пари, пари, пари в името на сигурността, стабилността и просперитета.

Т. Б.: В момента в чужбина живее цяло поколение, което се смята за жертва. Това е поколението на 90-те години. Казват: Ние сме дошли, за да изкараме пари, за да могат децата ни да живеят по-добре.

Второто поколение, дори когато са родени в България, а са заминали за чужбина като деца - всичките са реализирани. Всичките са средна класа.

Малко говорят български и малко се интересуват от България.

Но за разлика от американците, които имат всичко и не работят, не се стремят, нашите се трудят, доказват се. И затова са инженери, лекари, съдии, счетоводители с фирми, какво ли не - средна класа.

Интересното е, че от Канада много често се връщат не родителите, а децата. В Америка, обратно - те дори не могат да си представят, че като възрастни ще останат да живеят там, защото ще са в абсолютен затвор.

А. Хр.: Има тенденция възрастните да се връщат. Тоест България ще бъде приемник на възрастно поколение - на хора с пари, които са осигурени и ще си дойдат тук след 65-70-годишна възраст. Те постепенно ще започнат да се връщат - ще си пооправят апартаментчетата тук, къщите.

Защото има един голям мит за високите пенсии в повечето държави. Техните пенсии са високи спрямо България, но не и спрямо държавите, в които живеят сега.

- Да се върнем на старите исторически диаспори - Украйна, Молдова.

Т. Б.: Това е много тежък въпрос в Украйна. За тях България е родината майка. Там става въпрос за родовата памет - във всяко село има книга, която разказва откъде тръгват. Затова агресивната политика на Украйна в момента много ги плаши и те си представят дори обратното прибиране в България.

Ние трябва да решим какво искаме. Или поддържаме историческите общности там, където са, но тогава трябва да има силна, активна и категорична позиция на България какво се случва с тях. Или предпочитаме те да дойдат тук, да бъдат като кръвопреливане на нацията

- Това са активни хора, с големи семейства и много деца, поколения, които са учили и идвали тук. За които идването в България не е травма, а активна крачка.

Ще ви бъде интересно какво показват анкетите ни по повод на гласуването. Сред повечето българи в чужбина няма настроения за нов избирателен район, за собствени депутати и т. н. Повечето разсъждават изключително интересно - тезата им е, че щом не живееш в тази държава, не бива да се месиш на хората, които са там. Те гледат на изборите повече като на повод да се видят, докато отиват да гласуват

И в някакъв смисъл те предпочитат да има повече пунктове, за да могат да се видят, да си поговорят, а не електронно гласуване.

А. Хр.: Тук се преувеличава желанието на българите по света да участват в изборите. Това са единични групи, които са политически индикирани и стимулирани от България да правят този вид външна манипулация. Средният емигрант е толерантен, интересува се, но не желае да гласува, защото смята, че това засяга хората, които са останали в държавата.