Публикуваме коментар на Петър Волгин, споделен пред БНР, за газа, приказките и Валери Петров:

Представете си следната ситуация.

Ваш добър приятел, който живее в София, много обича да яде сирене. В продължение на години това любимо сирене му го доставят от магазин, намиращ се на петдесетина метра от дома му. В един момент обаче вашият приятел се скарва със собственика на магазина и тържествено обявява, че се отказва от услугите му.

Вие, разбира се, сте изненадани. Защото отлично знаете колко много обича вашият приятел сирене и как, буквално, вече е зависим от тази консумация. И ето че един ден, човекът ви звъни в седем сутринта и ви съобщава следната радостна вест. Оказва се, че приятелят отишъл до Варна, там се видял с разни представители на местната власт, а самият заместник-кмет на града му обещал да му доставя сирене. При това въпросният мечтан продукт щял да му струва много по-евтино.

В първия момент вие се радвате заедно с приятеля си. Във втория момент обаче почвате да се задавате едни логични въпроси. Как така продукт, който бива доставян от място, намиращо се на 500 километра от София, ще бъде по-евтин, отколкото същия продукт, когато се доставя от магазин, намиращ се на 50 метра от вас.

Второ, въпросният заместник-кмет на Варна, за когото приятелят ви казва, че му обещал евтино сирене, нито е собственик на мандра, нито търгува с подобни продукти. Как, в такъв случай, дава подобни обещания? Изобщо, в историята на вашия приятел има твърде много странности, за да повярвате в нейната истинност. И още нещо има. С годините вашият приятел е доказал, че обича, хайде няма да казваме „да лъже“, ще кажем, че обича да разказва истории, които нямат много общо с действителността.

Така, сега напускаме полето на хипотетичните ситуации и се връщаме към българската политическа конкретика. Всички ние прекрасно знаем, че, казано политически некоректно, политиците често лъжат. Това е част от професията. И част от политическото майсторство се състои именно в умението да лъжеш убедително.

Да лъжеш така, че да ти повярват. Поне в началото. Успешният политик е този, който  успява да накара хората да повярват дори и на най-големите фантасмагории. Ако разказва истории, които още от самото начало биват посрещани с недоверие и дори присмех, този политик определено си е сбъркал професията. И дори да е имал някакви временни успехи, в съзнанието на хората те много бързо отстъпват място на разочарованието.

Ето такива мисли ми се въртяха в главата, докато слушах красивата приказка за предназначения за България американски втечнен природен газ, който щял да бъде по-евтин, независимо че идва от другия край на света, независимо че разходите за транспорт са огромни, независимо че този газ трябва да претърпи допълнителна обработка, за да можем да го ползваме.

А докато слушах подробности около тази красива история, изведнъж се сетих за прекрасната сатирична поема на Валери Петров, наречена „Случка с асансьор“. Един монтьор, преди да пусне в експлоатация един асансьор, без да иска разменил числата на табелката. И тя гласяла така: „За 220 души, товар 3 килограма“. Уточнявам, че действието се развива по времето на социализма и обитателите на кооперацията са свикнали да вярват на всяко официално съобщение, колкото и абсурдно да е то. В резултат на тази вяра съкооператорите решават, че асансьорът не бива да се движи, ако в него не се съберат 220 души.

И всеки застанал пред асансьора човек се мъчи да оправдае написаната глупост. Защото властта винаги е права. Вярно, намира се един човек, който проявява здрав разум и казва, че най-вероятно надписът е сгрешен. Останалите обаче се нахвърлят върху него, обвиняват го в идеологическа диверсия и в това, че не спазва единствено правилната гледна точка. В крайна сметка асансьорът стои неподвижно и пред него се натрупва:

„дълга опашка

от хора неглупави,

но в поза глупашка,

която, възлизайки по стъпалата

/като всеки задминал на дома си вратата/

достигнала чак до тавана горката

и едва там

сметка започнала тя да си дава

защо асансьорът е с бележка такава

и как е възможно две грешни слова

да пораждат глупости от рода на това произшествие

за щастие

хиперболично,

но в което често ние

сме участвали лично!“

Чудя се дали в момента и ние не сме заприличали на героите от тази сатирична поема. Толкова голямо е желанието ни да мислим и действаме изцяло в рамките на господстващия в момента мисловен и поведенчески модел, че отхвърляме всяка нормална човешка логика. Готови сме да повярваме и на най-невероятната история, стига тя да е в съзвучие с официално зададената линия. Дано поне, когато стигнем до тавана, както пише Валери Петров, се откажем от идеологическите заблуди и започнем да мисли нормално.