Напълно си давам сметка, че не съм първият, който тези дни пише за Григор Димитров, а най-вероятно милионният българин.

Обаче, признавам си, не можах да издържа и исках да си го кажа. Да си кажа някакви неща, които смятам за много важни.

Неща, които ни морят Заради тях много често изглеждаме жалки и нищожни и много ни пречат във всяко едно отношение. Сигурен съм в това.

Преди време, когато Григор Димитров се беше смъкнал в тенис класациите, губеше лесни мачове и беше в явна депресия и криза, също писах за него във вестника. В онзи текст горе-долу се казваше, цитирам по памет, че хора като Григор, дори да слязат и под първите двеста-триста места в ранглистата, вече са направили достатъчно. И просто да приемем нещата с него от една друга страна.

Бях задал един въпрос към тези, които го плюеха тогава с голямо удоволствие: стигал ли е някой от тях в това, което прави, в своята професия призвание, бил ли е на 40-о място не в света, а в своя квартал например?

Другото, което тогава казах, беше, че по-добре всички българи точно в този момент да застанем зад него. В момента, в който той наистина има нужда. Че точно сега е важно.

Рядко гледам коментарите под статии, но помня каква помия се изля тогава и върху пишещия. Признавам си честно - така и не разбрах защо, при положение че смятам този въпрос за напълно уместен, нормален и естествен. Продължавам да мисля и днес, че когато тръгнеш да сочиш някого с пръст, е хубаво преди това да видиш ти кой си, къде се намираш, какво си направил. И евентуално тогава да говориш. Евентуално.

Естествено днес, особено след “няма такъв мач”, нещата са много различни Гришо е герой. Гришо е единствен. Гришо е нашият посланик пред света. Така е.

Тук обаче е адски интересно колко процента от тези, които тогава не го критикуваха, а го плюеха (има голяма разлика), се обърнаха сега на 180 градуса? Толкова много се обърнаха, че чак на мен ми стана неудобно. Колко от тях прибраха псувните в джобовете си и станаха словесни лакеи?

Според мен процентът е огромен. И това е много, много жалко. Защото най-нормалното нещо на този свят е да губиш и да печелиш, да изпадаш в депресия, после да се вдигаш, да си понякога тъжен, друг път усмихнат.

Най-естественото нещо е да имаш своите лични планини и равнини, своите лични океани и квартални локви. Така сме устроени. А спортистите, дори и най-големите и талантливите, какъвто безспорно е Григор Димитров, изобщо не са имунизирани срещу това.

И те, като всички останали хора, преминават през тези състояния. Те не са машини. И Федерер преживя своите спадове, и Рафа Надал, но не мисля, че някой в родината им ги плю, както се казва, на ишлеме.

Обаче тук нещата са доста различни. Признавам си, нямам отговор защо. Дори и да се заровя в дебели книги, описващи народопсихологията ни, пак много трудно бих видял решението на това уравнение. Злобата и завистта много трудно намират всеобхватни и верни отговори.

Говоря и си позволявам да пиша за това, защото утре Григор пак може да навлезе в лош период Дано не стане така. Дано! Но всичко се случва. А и това е спорт. Тенис. В тениса конкуренцията е жестока. Първите двеста в ранглистата са абсолютно конвертируеми.

Всеки видя в последния турнир какви ракети отпаднаха още в първите кръгове. Всеки, който обича и се интересува от тенис, разбира за какво става дума. Да, на всички българи ни се иска Григор Димитров да спечели титлите, които Федерер има. Дори и повече. И какъв българин трябва да си, за да не го искаш?

Трябва да си с болен мозък. Но нека поне, дори само заради онзи велик мач с Рафа, да стоим зад него и в добри, и в лоши дни. И в загуби, и в победи.

Всичко друго просто няма да е честно.

Автор: Елин Рахнев