Препоръката е един от най-проблемните моменти в съвременния професионален живот

Обикновено се започва с имейл, пише Пилита Кларк от Financial Times, цитирана от Инвестор.

„Здрасти!“, може да започва ведро съобщението, въпреки че идва от някой от вашето далечно работно минало, който е бил в най-добрия случай, доколкото си спомняте, дълбоко неизключителен.

След цялото това време този някой търси помощ, за да получи нова работа. Препоръка или одобрение от вас.

Добре дошли в един от най-проблемните моменти в съвременния професионален живот: молба да препоръчате някой, когото никога не сте оценявали.

Харесва ми да мисля, че е имало време, когато мярката за приличие е предотвратявала подобни неудобни искания. Но ако някога го е имало, то е свършило, съдейки по болезнените разговори, които имах наскоро с потенциални препоръчващи, пише авторката.

„Това е морална дилема“, ми каза един изпълнителен директор, който многократно е бил атакуван от бивши колеги, които си спомня само с лошо. Мързелив. Ненадежден. Посредствен. С претенции. Мисълта да се помогне за натрисането на такъв човек на нещастен нов работодател е потискаща. В същото време този директор не обича да е груб.

В крайна сметка той направил точно това, което мнозина без съмнение са правили на негово място. Предложил приятелски устен съвет и след това тихо се измъкнал, преди да получи молба за официална писмена препоръка за работа.

Въпросът е, че и той (като мен, признава Кларк) не можеше да си представи да бъде толкова нахален, че да отправи такова искане към далечен бивш колега. Както ми каза: „Имам списък от хора, с които съм имал дълги, доверени отношения, и просто не бих посегнал отвъд него за препоръки.“

Не е като кандидатите му да са били току-що завършили, на които им е липсвало време да съставят този списък. Някои дори са имали повече опит от него.

И така, какво става? Професионалната мрежа LinkedIn може да не помогне. Разбирам, пише авторката, че става обичайно за хората да търсят „приятели“ в платформата, без значение какви са отношенията в реалния живот, които сега работят някъде, където те биха искали да се присъединят.

Ако е така, това е в съответствие с по-широката тенденция да се свързваме с напълно непознати в Twitter, защото споделяме интерес към, да речем, цените на облигациите през 19-ти век или нещо друго.

Разбира се, има и друг начин за справяне с проблемната молба за препоръка за работа: хитростта. Всеки, който някога е писал или чел препоръка, знае, че има голяма разлика между тази, която ентусиазирано обяснява защо даден кандидат би бил перфектен за работата, и тази, която скрито призовава за изключителна предпазливост.

Препоръка, подчертаваща „упоритостта“, „старанието“, „педантичността“ и „целеустремеността“ на кандидата, може да развълнува шеф, който иска робот. Малко вероятно е обаче да впечатлите работодател, който търси креативен, очарователен новатор със силни лидерски качества.

Това подчертава по-сериозен проблем с препоръките за работа. Те имат дълга и нещастна история на ненадеждност.

Една малка индустрия се специализира в подпомагане на търсещите работа да се уверят, че старите им шефове не ги злепоставят несправедливо. Една американска фирма, предлагаща услуги за проверка на препоръки, твърди, че 57 процента от всички проверки, които извършва, разкриват „известно ниво на негативизъм“.

Но някои академични изследвания сочат, че препоръките всъщност са прекалено положителни. Това е най-вече защото кандидатите избират кой да ги пише. Също така, издаващите ги се страхуват от съдебни дела или най-малкото от неприятна реакция, ако напишат точно, но неблагоприятно писмо.

Има сравнително малко изследвания относно проверките на препоръките, но едно проучване от 80-те години показва, че препоръките, направени за търсещи работа, които са имали право да ги видят, са били по-положителни от тези, които е трябвало да бъдат поверителни. Също така е широко разпространено мнението, макар и рядко доказвано, че могат да бъдат написани необичайно ласкави референции за служители, от които дадена организация отчаяно иска да се освободи.

Поради всички тези причини компаниите, които могат да си го позволят, плащат значителни суми на фирми за корпоративно разузнаване, за да проверят дали даден кандидат отговаря на препоръките за него.

Това е логично за много високи позиции, за които се плащат огромни заплати. Според някои оценки заместването на висшите кадри може да струва до 200 процента от заплатата им.

Повечето компании нямат ресурси да платят за външни прочувания на кандидатите. Много от тях извършват собствени проверки. Някои правят неофициални запитвания. Но в крайна сметка, въпреки всичките им несъвършенства, препоръките няма да изчезнат скоро.

Затова си струва да помните, че колкото и отживяло да изглежда, винаги си струва да помолите някой, когото познавате и на когото имате доверие, да ви препоръча.