БСП и АБВ щели да търсят обща лява кандидатпрезидентска двойка, пише проф. Драгомир Драганов в Ретро бг.

„Силни сме, когато сме заедно!”, се чу от подиума на събитието.

По принцип е така. И се спазва в целия нормален свят – накрая предизборната битка завършва като състезание между „голямото ляво” и „голямото дясно”. Особено когато става дума за мажоритарен вот в два тура.

Вярно, на първия могат да се появят всякакви други кандидати, включително и екзотични или направо смехотворни. А напоследък „на мода” излязоха и националистите (да не се бъркат с патриотите). Но в последна сметка сериозната битка завършва с победа на един от „двамата големи” – левия или десния.

Но така е, уви, само в нормалните европейски държави. Които най-често си нямат и измисления пост на вицепрезидент – най-скъпоплатения държавен безделник.

А това пък, на свой ред, прави значително по-лесно и обединението около една-единствена кандидатура. Защото ограничава възможностите за пазарлъци и ги подменя с ключовия въпрос „или (ляв) – или (десен)”.

Да, ама не и у нас. Ако започна от лявото, г-жа Нинова тръгна от това – не какъв трябва да е, а кой не може да е неговият кандидат. Още по-категоричен беше „началникът” й от ПЕС г-н Станишев, който директно заяви, че изключва кандидатура извън редиците на БСП.

С което формулата „Силни сме, когато сме заедно” претърпя съществени изменения. Или, ако използвам крилатата фраза на френския крал Луи ХІV - „Който ме обича, ме следва”. Преведено на прост „македонски език”, би следвало да означава „Или ке ми даеш, или ке те...”.

Опасявам се обаче, че АБВ трудно би преглътнала ултиматума „Силни сме, ако ме следвате”. Аз в подобна игра вече съм участвал в далечната 2001 г., когато БСП го постави в прав текст на Евролевицата. И когато тя отказа, БСП се обърна към ДПС.

В резултат г-н Първанов беше избран за президент. Но по-важното е, че в следващите десет и повече години ДПС наистина се превърна в „незаобиколим фактор” в българската национална политика. С всичките му „обръчи”, „сараи”, „порции” и т.н.?

„Единственият урок, който можем да извлечем от историята, е, че от нея никога не се извличат уроци”. Мисълта е на великия Бърнард Шоу, но искаме да я потвърдим и в днешна България ли? Ми давайте тогава, другари от БСП!

Само че досега г-н Борисов ви върти, казано на езика на бриджа, един страхотен скуиз.

Той успя да изкара от нерви г-жа Нинова с нейния ултиматум – „хайде да се преборим двамата”. И кротко отвърна, че бил имал две готови кандидатури, но при новото международно положение сега премислял. И че президентът трябва да е храбър върховен главнокомандващ и обединител на нацията, както е и според Конституцията ни.

С което вкара БСП в позиция, известна в шахмата като цугцванг. Т.е. при която нямаш полезен ход.

На коя „храбра българска армия” трябва да си „храбър върховен главнокомандващ”? На тия 20-ина хиляди войничета, които само гледат как да се набутат в международни мисии за някой и друг лев? Или на онази, готова да отблъсне засега от никого незабелязаната, освен от оперетния министър Ненчев, „руска агресия”?
Ами то си е направо смешно. Но БСП клъвна на „скуиза” и трескаво започна да търси смел генерал. И май си намери, само и само да не е Михов от АБВ...
А „обединител” на коя точно нация? Защото в годините на прехода ние се оказахме не една, а доста повече.

България е държава на българи и турци. Държава на православни християни и мюсюлмани. Държава на нормалните хора и крадливите цигани. Държава на честните данъкоплатци и дедесарите. Държава на многото бедни и малкото забогатели. Държава на русофили и русофоби. Държава на левскари и цесекари. Държава на самозабравилите се чиновници и потърпевшите им граждани. Държава на трудолюбивите производители и безсъвестните прекупвачи на стоката им.

Мога да изброя поне още две-три „Българии”.

Ами да обединиш всичкия този тюрлюгювеч, е непосилна задача не само за г-н Борисов, ами дори и за „началника” му, както обича да казва той, като сочи с пръст към небето.

Изглежда обаче, че този път г-жа Нинова не се качи на любезно предоставената й от премиера пързалка. И даде силен заден ход – „наш, ляв, общ, но не и аз”.

Сега остава да видим контрахода на премиера.

Не спирам да твърдя, че според Конституцията ни е далеч по-важно да си министър-председател, отколкото държавна глава. Първият разполага с реалната власт, докато вторият е по-скоро неин декоративен фикус.

Е, вярно, понякога фикусът (имам предвид настоящия) дрънка и откровени простотии, ама на него почти му е простено. Но е лишен от правото да казва „аз дадох, аз построих, аз подпомогнах” и т.н. Защото не е в неговите правомощия. Даже и една лентичка ако му позволят да отреже, то ще е само и единствено с благоволението на премиера.

Та от тази гледна точка, ако бях на мястото на г-н Борисов, и аз щях да си търся, подобно на БСП, предимно „смели генерали”. Освен ако вече не се е уморил и не е решил да се оттегли на заслужен отдих...

Вторият ми съвет към него би бил да не слуша г-н Станишев за „лидерска битка”. Защото българският народ го е рекъл много мъдро – „Тръгнеш ли след бръмбар, ще стигнеш до...”.

Та третата ми прогноза е, че предстои смешен лов на кандидат-президенти. И още по-смешни избори.