В момента реално се прави опит да натикат България обратно в руска зона на влияние. Но българското общество се вълнува от друго: то е в плен на антиваксърски и македонски истерии

Това пише Даниел Смилов в коментар за Дойче Веле.

Демокрацията е управление, което позволява обществото бързо и независимо от държавната власт да се мобилизира зад определени цели. Затова е много важно какви са тези цели.

В грешната посока

През последните седмици българското общество се самоорганизира основно по два въпроса – македонския и зелените сертификати. И по двата въпроса, уви, мобилизацията е в грешната посока: по първия се помпа националистическа реторика, така че да се затрудни всяко разумно решение със съседната държава. А по втория се оспорват работещи мерки, като ваксинацията и зелените сертификати в страната с най-голяма извънредна смъртност в света по време на пандемията. В българската история тази извънредна смъртност е вече сравнима само с 1918 г. – годината, маркирана от края на Първата световна война и испанския грип.

Висок риск от война в Европа

Още по-жалко е, че подобни безполезни или направо вредни мобилизации у нас се случват на фона на международни събития, които представляват реална външнополитическа заплаха за Източна Европа като цяло. През последната седмица се проведоха три кръга от преговори между Запада и Русия: в Женева (САЩ-Русия), в Брюксел (НАТО-Русия) и Виена (формат ОССЕ). След последната среща руският представител в ОССЕ Лукашевич заяви: “Русия е държава, която обича мира. Но ние не се нуждаем от мир на всяка цена. Нуждата да получим правно формализирани гаранции за нашата сигурност е безусловна.” При такива изказвания обобщението на полския министър на външните работи Збигнев Рау не звучи пресилено: “Изглежда, че рискът от война в региона на ОССЕ е най-голям за последните 30 години.”

Ескалацията на напрежението не е само вербална. Русия – държавата която разполага с най-големия арсенал от ядрени оръжия и има непоканени войски в съседни държави като Грузия и Украйна – се оказа загрижена за собствената си сигурност. В отговор тя не само че вече струпа 100-хилядна армия на границата с Украйна, но ще премества и още войски в тази посока в рамките на логистични военни упражнения. Американското разузнаване пък вчера обяви, че Русия подготвя провокации под фалшив флаг, които да ѝ дадат основание да навлезе в Украйна. Историческите паралели са ужасяващи – Хитлер е използвал подобни операции при нападението над Полша.

Целта: източноевропейците да са непълноценни членове на НАТО

Най-притеснителното е обаче, че руската позиция е ултимативно формулирана и не дава възможност исканията да бъдат сериозно разглеждани. В крайна сметка Западът не може да си позволи да бъде изнудван. Исканията са заложени в проектодоговори, които руската страна публикува преди самите преговори. Това на дипломатически език е по-скоро ултиматум – или приемате, каквото предлагаме, или ще използваме други средства за постигането му. Точно тези искания на Русия са изключително важни не само за България, но и за цяла Източна Европа. Тяхната цел е да направят източноевропейците непълноценни членове на НАТО и да дадат на Русия право да се намесва в техни суверенни решения.

Ултиматумите на Москва

Член 4 от проектодоговора, например, изисква НАТО и Русия да не разполагат войски в държави от Европа, освен такива, които вече са били там през 1997 г. С това връщане на часовника с няколко десетилетия Русия би получила вето над всяко решение за разполагане на каквито и да е войскови части на НАТО в Европа. Така не само се цели обезсилването на договора за Северноатлантическия алианс, но всъщност Русия би получила и вето върху решения на ЕС за задълбочаване на интеграцията във военната сфера между страните членки. Би се получила сериозна асиметрия: Русия запазва пълни суверенни права да мести войските и въоръжението си на огромната си територия, а НАТО би трябвало да иска руско съгласие за всякакви размествания на сили в Европа.

Член 6 пък изисква от НАТО да не приема повече нови страни членки, в това число, разбира се, и Украйна. Тук отново Русия се намесва в суверенни решения на трети страни. Това е политика на “зони на влияние”: Русия иска да се признае, че без нейно съгласие и одобрение страни не могат да се присъединяват към НАТО, дори и те да искат да вземат подобно решение. Всъщност самата формулировка на чл. 6 разтяга зоната на влияние на Русия по целия свят – никоя страна не би могла да се присъедини към НАТО без руско съгласие. Но дори и подобни абсурдни интерпретации да се изключат, този член цели да забрани приема на страни като Украйна и Грузия, за които още през 2008 г. беше взето решение на НАТО, че биха могли (някога) да станат членки. На фона на тези руски предложения не е изненадващо, че скандинавски неутрални държави като Швеция и Финландия започнаха сериозно да обмислят присъединяването си към НАТО с оглед на ескалиращите руски претенции.

Разбира се, в проектодоговора има и клаузи, по които може да се преговоря – например разполагането на определени нападателни системи, което така или иначе се урежда с различни споразумения. Но проблемът е, че външният министър на Русия Лавров вече заяви, че исканията на страната му трябва да се разглеждат като цялостен пакет. В този смисъл чл. 4 и 6 са част от онази “безусловност”, която Москва иска да скрепи с правно обвързващи клаузи.

Русия изнудва – засега безуспешно

Поставени по такъв начин, претенциите на руската страна най-вероятно ще останат неудовлетворени. Американският представител в ОССЕ Майкъл Карпентър вече заяви: “Докато се готвим за диалог..., трябва решително да отречем изнудването и възнаграждаването на заплахи за агресия”. Така че в следващите седмици трябва да очакваме продължаваща дипломатическа ескалация и дрънкане на оръжия от страна на Русия. Намеренията за разполагането на руски нападателни системи в Куба и Венецуела са по-скоро с театрален ефект, но срещата между Владимир Путин и китайския президент Си Дзинпин в началото на февруари може да се окаже важна за развоя на събитията в Украйна.

Всичко това е безспорно много, много тревожно за България и за цяла Източна Европа. В крайна сметка една война в Украйна като минимум би влошила перспективите пред целия регион и би задълбочила ефектите на енергийната криза, инфлацията и т.н. Да не говорим, че един подобен конфликт може да доведе но нова, тежка Студена война, която би могла да прерасне и в нещо по-горещо и апокалиптично. За сметка на тези въпроси, обаче, българското общество предпочита да се занимава с антиваксърски налудности (неслучайно разпалвани щедро и безплатно по хибридна линия от Изток) и с "романтични” фасцинации по македонските елементи в българската история.

Опит България да бъде натикана в руска зона на влияние

Не е нужно, разбира се, да се разпалват истерии по линията Русия-Украйна. Но следното нещо прави впечатление: докато толкова хора у нас са загрижени някой да не ни “открадне” историята (сякаш това е наистина възможно), на същите тези патриоти и през ум не им минава, че някой в момента реално се опитва да ограничи суверенитета на България и да я превърне в член на “руска зона на влияние”. Имаме ли демократично взето решение да попаднем в такава зона? А и някой пита ли ни, след като иска да ни вкарва в нея?

Тук може би е редно да си припомним една разлика между ЕС и НАТО, от една страна, и Варшавския договор от друга. В първите две организации се влиза и излиза доброволно – с демократично взети решения. Във втората, както и в “зоните на влияние”, те вкарват без да те питат, а за излизане не може да се говори. Може би е време като държавно управление, но най-вече и като общество, да започнем да се държим като членове на свободния свят и да ценим и пазим това, което вече имаме.