Мнозина ортаци на „шаячната правда“ ще преценят (с шаячната си ценностна система), че пиша това като „ужилен“, за лична мъст и… от слабост. Бързам да ги опровергая – пиша това есе доста хладнокръвно с единствената цел да посъбудя дремещия дух в бутилката на нетленните останки от нашата интелигенция. И защото споделям убеждението, че мълчат само мъртвите, когато позорът шества вредом. Живите – те говорят.

Та на темата: защо този, символизиращ определена власт човек не като личност, а като обществено явление е позор за българските интелектуалци, позор за духовността на една държава с поизгубени традиции, но с хилядолетна история.

Позор е на първо място татуировката на дланта на един министър на културата, олицетворяваща възгледите и манталитета на низините на обществото от т. нар. „трудови войски“ (предимно зидари роми с бири около цемента покрай тях), едно кръстче, което и средно грамотен психолог или изкуствовед би квалифицирал като автожигосване и самоопределение на личност с приматна култура. Дотук спирам с личността, тя в есето ми е само повод.

Позорно е мълчанието на Егенетата във флексово-панелната ни култура, приемащи и легитимиращи по този начин овчедушно, посредством мълчанието си и дивотиите, и разрухата, която едно невежо управление ежедневно – рИ-форма след рИ-форма – нанася върху националните традиции, изградени с десетилетия структури и институции с цел обезсмисляне на българската ни идентичност.

Позорна е „политиката“ (силно казано, но затова пък в кавички), която този министър със скромен хоризонт провежда спрямо читалищата в България и читалищната ни традиция – уникално в света явление в още предосвобожденска България, с което нито една европейска страна не би могла да се похвали пред историята. Меркантилизирането и задушаването на просветната им дейност са и негово дело.

Позор е постъпателното унищожение на НИПК (Националния институт за опазване на паметниците на културата) с икономически лостове – отново рИформа, преобразувала тази институция от гиганта с над 500 квалифицирани служители до една жалка групица от 20-ина зависими хорица, за да може олигархическият кръг, контролиращ правителствата, спокойно да краде и строи безсмислени… на територии…

Позор е театралната рИформа, рожба на меркантилния му светоглед и на мозъка на един негов заместник – полковник с полукултурно образование в провинциите на бившия СССР, превърнала театрите в халтураджийници за нисък вкус отново чрез икономическия лост на принудата – броят зрители да определя постъпленията в бюджета. Опитвах се да обясня това „явление“ с мъдростта и икономически социокултурния нашенски авангард в ХХI век на свои приятели от Франция, Германия, бедна Македония, Русия – всички те недоумяваха и ме гледаха доста недоверчиво, неспособни да преглътнат, че такава варварска диващина е възможна днес, в страна – членка на ЕС. Как да им обясня, че у нас властва културата на бакалина?

Позор е бюджетът за култура, „изръшкан“ от биещия се в гърдите негов авер-аркадаш и министър-председател на България, да „осигури“ (впрочем, неравномерно, на принципа „тука има – тука нема“) работни заплати за актьори, диригенти, режисьори, хореографи, равни на по-малко от половината работна заплата на шофьорите на софийския градски транспорт. Да, шофьорският му бюджет за култура е позор за ценностната система на това правителство.

Позор е „политиката“ му спрямо художествените галерии в извънстолична България, позор са съкращенията в тях и рестрикциите отвъд границата на физическото оцеляване на хора, отдали живота си за просвещението на народа си.

Позор е самоопределението му на олигархическия купон на мафиота Павлов (преди мафията да го застреля) като „По-добре мултак, отколкото калтак“ (документирано). Позорна в случая е ценностната система не просто на личността, а на играещия ролята министър на културата гротесков образ.

Позорно е нивото на компетентност – както лично неговото, така и на двата му поредни екипа в културологичен и социокултурен план в XXI век… Позорна е и апаратно-административната им сръчност да поставят на видни „капии“ свои партийни другари верноподаници с още по-ниско от тяхното ниво на професионална грамотност.

Позор са пенсионираните и изхвърлените от гилдиите и активното съзидание на артефакти възрастни хора, придобили огромен професионален опит и умения, в апогея на моженето и силите си – актьори, режисьори, диригенти и т. н. – деяние без еквивалент нито в Европа, нито в Русия, нито в Япония (за Занзибар не зная).

Позор е унищожението на провинциалните филхармонии и опери чрез преобразуването им в „симфониети“ и хибриди без почва в културната ни традиция – О-Фе-Де-тата. За да се похвали министърът пред началника премиер: „Съкратих, шефе! Спестих!“

Позор е провеждането на показни конкурси за директори на културни институти. Позор заради лесната им манипулативност и заради метастазите на показната демокрация (скрита диктатура и единоначалие), уронваща доверието на народонаселението и дори на елита му в основите и ценността на демокрацията като такава.

Позор са приоритетите в провежданите рИформи, сведени до… съкращения – дотам им стига въображението. Позор е невежеството му по отношение на случката с Чърчил, от когото правителството поискало в навечерието на Втората световна война да увеличи бюджета за отбрана, а той попитал откъде да спестят и вземат парите, отговорили му от културата и образованието, а той им отвърнал „Господа, тогава какво ще отбраняваме?“.

Позор е сленгът, изказът, речниковият багаж на една представителна за държавата ни личност, от която партньорите ни в ЕС очакват да борави поне с два езика (поради етническата си принадлежност), от които той не владее нито един – за чужди езици тук и дума не обелвам.

Позор е самохвалството му с построяването на т. нар. Български Лувър, глътнал милиони, но не от неговия самохвален джоб, а от бедните и неплатени български съзидатели на реална и сегашна култура „труженици“, в името на въображаемото светло бъдеще, когато там ще се излагат произведенията на измрелите в нищета по време на властването му… художници.

Позор са ченгетата от ДС в двата екипа и във ведомството му, от които от страх той не съумява да се освободи. Не културен, а морален позор.

Позор са раболепието и безличието на слугите послушковци в кабинета и в „културните“ институции – рая без собствено мнение, без алтернативни възгледи, предопределяща в това си статукво тъпченето на едно място и спускащо гилотина над развитието и на министерството, и на националната ни култура.

Позор е бездействието на дирекцията, занимаваща се с авторски и сродни права, пряко подчинена на министъра. Позор, защото легитимира с това си бездействие незначителността на авторите и на правата им. Питам тогава – за какво Министерство на културата става дума?

…Симеон Радев написа „Строителите на съвременна България“. Позорът Вежди пише с делата си „Рушителите на съвременна България“. За него никой няма да пише, дори ме е малко яд и срам, че аз тук пиша за него… но то е само заради едно – този човек и това явление на опростачването ни трябва да си ходи, далеч от каквато и да било властова позиция. Тъй като и срамът, и позорът от неговото владичество са заразно вредни и разрушителни.

***

Глухите (по свой избор) няма да ме чуят, слепите (също по свой избор) няма да ме прочетат, знам, чел съм и Каравелова, и Ботйова, и други… Но преди да напусна това геополитическо пространство, в което бе превърнато Отечеството ми, достойнството ми изискваше да го изрека. Да се чуе. Не че всички не го знаят. Но мълчанието им… ме влудява… А пък… може би все някой… в това перверзно гето на гетата ще се осмели да го публикува. Credo, ergo sum.

***

Тази позорна гавра** на мултака министър с режисьора интелектуалец е учебник по имитация на демокрация, спазила буквата на закона. Според мижитурките – „експерти“ в комисията, въпреки специализациите ми във Варшава и Вроцлав, Москва и Петербург, Марсилия и Париж (университета „Дофин“ – мениджмънт на културни институти), въпреки деветгодишната ми работа като директор на театър „Сълза и смях“ (увенчана чрез репертоарната политика, която провеждах освен с многобройните номинации и награди у нас и с 11 международни театрални фестивални награди), въпреки писмата за подкрепа от местния бизнес, от медиите, от Българската академия на науките, от Театралната академия, от Художествената академия, от театралната школа „Л. Гройс“, от издателства и импресарски агенции, от международните ми партньори (ще изброя само част от тях) – Пекин, Дубай, Москва, Санкт Петербург, Скопие, Новосибирск, Торонто, Монреал, Париж, Ню Йорк, Сао Пауло, Виена, Берлин (липсва само Банкя и друго някое село покрай Варна)… нивото ми на компетентност (организационна, режисьорска, репертоарна), вероятно и заради писмата от режисьорите Сашо Морфов, Теди Москов, Лили Абаджиева, от хореографа Мила Искренова, от Милчо Левиев и братя Владигерови с готовност да работим заедно, от оперните звезди Христина Ангелакова, Бойко Цветанов, въпреки обещанието ми да доведа на варненска почва Хосе Карерас и Валерий Гергиев за мегасъбития в културния афиш на този курортен център аз не само не притежавам необходимите качества, но и не мога да им „набера необходимия минимум точки“… За разлика от милата блондинка – местна оперна певица и активистка на женското движение в ГЕРБ… Остава ми да й пожелая сравнителен успех и – NO COMMENT

Бойко Богданов*
(от профила на Бойко Богданов във „Фейсбук“ ttps://www.facebook.com/boyko.bogdanov.7/posts/10207544475758071, със съкращения)

*Бойко Богданов е театрален режисьор, работил в над 20 драматични и оперни театри в страната и чужбина. Реализирал е над 120 театрални постановки от националната и световната класика, от съвременната драматургия (за 98 от тях, вкл. и оригинална музика), както и редица свои авторски спектакли, мюзикъли, класически опери, една авторска опера и един авторски балет. Основател е на една от първите в България трупи за експериментален театър „Елизавета Бам“.

** Бойко Богданов участва в конкурса за директор на Театрално-музикалния продуцентски център – Варна, но получава от Министерството на културата писмо, че не е класиран, защото не е набрал „необходимия минимум точки“. Конкурсът е спечелен от местна активистка на ГЕРБ.