"Из дневника на един български емигрант"

"Всички се родихме в България и дойдохме на белия свят с неутолим копнеж за щастие и удоволствия. Имахме тази луда надежда да реализираме своите стремежи тук... до момента, в който съдбата брутално ни показа, че нищо не ни принадлежи и че тя - съдбата, има винаги последната дума за всичко. Пораснахме и дойде опитът, който ни научи, че щастието и удоволствията са просто илюзия, а реални в тази държава са само страданието и болката. И в търсене на удовлетворение, в опит да избягаме от болката, ние напуснахме България...

Всяка сутрин, докато пия кафето си, виждам Айфеловата кула през прозореца. Всяка сутрин, докато пиеш кафето си, братко, виждаш Empire State Building. Всяка сутрин, докато пиеш кафето си, сестро, ти виждаш Операта в Сидни... Щом тръгна за работа, целувам детето си и то ми отвръща на френски: "Bonjour, papa!" И ти, братко, целуваш твоето, което те поздравява: "Good morning, father! A ти, сестро?!

Помните ли, че като деца в България сутрин целувахме младите си, а днес вече стари родители с думите: „Добро утро, мамо! Добро утро, тате!" Това, което човек не е пожелавал за себе си, не би трябвало да му липсва... През годините в странство търсихме така жадуваните успехи и ги открихме, но намерихме ли щастието далеч от родителите си и Родината? Постигнахме много за себе си, но какво направихме за България - ние, тези, които толкова отдавна я напуснахме?!"

Автор: Г.Т